— След пет минути ще е пред входа.
Облечена в небесносиня пижама и червени пантоф-ки, Вида гледаше покривите на Санта Медина, разстилащи се под терасата. Дочула стъпките ми, тя рязко се извъртя на пети и аз отново се оказах лице в лице с високия бюст.
— Кафето пристига — рекох. — Трябва да изляза, ти ще стоиш тук, докато се върна.
— Може би — отвърна тя и хвърли поглед към Оушън Райз, мержелеещ се в далечината. — Ще си помисля.
— Можеш да излезеш само ако решиш да скочиш от покрива.
Тя рязко се обърна.
— Какво означва това?
Влезе негърът с приятелската усмивка. В ръцете му имаше поднос с топли кифлички и кафе. Кимна, рече, че утрото е чудесно, и безшумно се изниза.
Налях кафе, добавих захар и сметана и й подадох чашата.
— Не искам да се мотаеш безцелно тук — обясних. — Дръж се спокойно. Ще заключа след себе си, просто да не вземеш пак да се разхождаш насън…
— Нищо подобно няма да направиш! — ядно проблесна с очи тя. — Вече започваш да прекаляваш!
— Така е, но нищо не можеш да промениш. Представи си какво ще стане, ако излезеш и налетиш на Паркър. Хайде, използвай главата си. Оставащ тук, докато аз разбера накъде духа вятърът.
Тя помълча, после рязко попита:
— Къде е тази пудриера?
— Друг път ще поговорим за нея — обещах аз, довърших кафето си и се изправих. — В момента имам да мисля за други неща.
Тя замислено ме гледаше.
— Ако не бях аз, вече да си запълнил някоя дупка — рече тя. — Нима не можеш да проявиш поне елементарна благодарност?
— Има време — рекох и взех шапката си. — Скоро ще бъдем отново заедно. Сега си почивай. Ако имат нужда от нещо, използвай телефона. Джо ще се погрижи за теб. Не се опитвай да го будалкаш, сърцето му е от камък.
Тя ме изпревари до вратата, сграбчи ключа и се опита да се изплъзне от протегнатите ми ръце.
— Спокойно — рекох, вдигнах я на ръце и я отнесох в леглото През целия път барабанеше по гърдите ми със стиснати юмруци.
— Пусни ме! — викна тя. — Мразя те, гад такъв!
Хвърлих я на леглото, после коленичих до него и се заех да издърпвам ключа от стиснатите й пръсти.
— Няма ли да престанеш? — скарах й се аз. — Легни спокойно и се дръж като дама!
Хукнах към вратата, последван от будилник и някаква ваза. Успях да превъртя ключа от външната страна миг преди юмруците й да забарабанят по вратата. Епитетите, които употребяваше, биха накарали дори таксиметров шофьор да почервенее от срам.
В коридора се появи Джо и спря да послуша.
— Щрака жартиерите си, а? — промърмори той. — Предупреждавам те, че ако и мен нарича с тези имена, сигурно ще й друсна един!
— Идеята не е лоша — промърморих и му подадох ключа. — Можеш да й даваш всичко, което поиска, с изключение на пищов и отрова. Разбрахме ли се?
Той въздъхна и пъхна ключа в джоба си.
— Да. Дано се върнеш по-скоро.
Слязох в кабинета на Кейси. Дългучът с профил на Байрон и метличина на ревера се беше нагънал край стената с ръце в джобовете и гледаше как Кейси проверява кореспонденцията си.
— Флойд, запознай се с Лу Фарел — каза Кейси. — Той ще има грижата да те предпазва от неприятности. Вземи го с теб, може да го ползваш като шофьор.
Лу извърна към мен потрепващите си кукленски клепачи, а аз се опитах да не издам ужаса си.
— Много благодаря — рекох. — Но мисля, че е по-добре да бъда сам. Трябва ми колата и нищо друго.
— По-добре го вземи — посъветва ме Кейси. — Много е добър с палка.
„Сигурна е още по-добър с пухче за пудрене“, помислих си аз, но не го казах на глас. Не исках да засегна Кейси и да разплача Лу.
— Сигурно — промърморих. Но все пак предпочитам да съм сам. — Погледнах към Лу и добавих: — Не искам да ви обидя.
— Няма нищо, скъпи — отвърна той и помириса метличината си.
— Не се заблуждавай от външния му вид — усмихна се Кейси.
— Да бе, как не… — мрачно промърморих аз и се измъкнах навън.
Пред вратата беше паркиран черен кадилак, хромираните му части ослепително блестяха. Портиерът се подсмихна на смаяното ми изражение.
— Шефът каза, че колата е за вас — рече той и ми отвори вратичката.
Този звяр ме пренесе до дома за по-малко от половин час. Държах малко апартаментче в триетажна сграда, разположена в центъра на един от по-малко блестящите квартали на Сан Луис Бийч. Беше съвсем комфортно за моите нужди — малко остаряло, но чисто. Хазайката мисис Бакстър беше толкова нечестна, колкото и останалите й колежки в квартала.
На отсрещната страна беше паркирана сива лимузина. Спрях кадилака пред входа, хвърлих поглед към колата отсреща и се усмихнах вътрешно. Зад волана седеше един тип, който от две преки приличаше на ченге. В ръцете си държеше разгърнат на спортната страница вестник.