Слязох бавно, за да му дам възможност да ме разгледа както трябва. После се качих в жилището си.
Отключих и влязох. Бяха направили известни усилия да заличат следите от обиска, но отдалеч си личеше, че са преровили апартаментчето сантиметър по сантиметър.
Проверих съдържанието на последната си бутилка уиски и се заех да събирам някои вещи. След половин час бях готов. В момента, в който затварях последния сак, по стълбите се разнесоха тежки стъпки и авторитетни кокалчета почукаха на вратата.
— Влез — извиках и продължих да затварям сака.
На прага се появиха полицейски лейтенант Редфърн и цивилната кука на име Самърс. Спряха и ме загледаха така, както тигър гледа вечерята си.
Редфърн беше тип с приятна външност, по полицейските стандарти, разбира се. Средна възраст, среден на ръст, с широки рамене и гладко избръснато лице. Имаше очи като бургии, изпод сивата шапка с широка периферия се показваха снопчета снежнобяла коса. Носеше кафяв костюм на едва забележими червени райета с доста добра кройка, обувките му ослепително блестяха. Беше добър и стабилен полицай, познаващ всички аспекти на незаконната дейност и малко уморен да бъде честен. Все пак си оставаше такъв, въпреки натиска на политическите сили, които управляваха този град. Беше опитен и опасен противник за всеки, който се изправи срещу него или закона. Мен специално ме понасяше толкова, колкото човек понася гноен цирей в ухото си.
— Здравейте — жизнерадостно поздравих аз. — Спипахте ме в последния момент, тъкмо се канех да си вдигам чуковете от това градче. Какво ще кажете?
Редфърн не беше от хората, които си губят времето в празни приказки, и премина направо на въпроса.
— Ти ли беше вчера сутринта на гости на Линдзи Брет? — Гласът му беше тих и спокоен, но никога в живота си не бях чувал глас, който по-добре да смразява гузната съвест на престъпниците.
— Разбира се — рекох и прибавих сака към другите два, вече затворени. — И какво?
Самърс заплашително се прокашля. Беше украсен с голям златен пръстен. Беше му много удобен, когато се налагаше да тресне един юмрук в зъбите на някой заподозрян. Пръстен с подобни размери може да направи големи бели, а той все се правеше, че е забравил да го свали.
— Защо беше там? — кратко попита Редфърн.
— Бях тръгнал към моя приятел Кейси, знаеш го нали?
— Знам го. Кейси живее доста далеч от Оушън Райз.
— Точно така. Чаках автобуса да замина при него, но един тип предложи да ме закара. Обясних му как да стигне до Санта Медина, ама кой да слуша. Рече, че познава на пръсти района и сви в погрешна посока, разбира се. Нямах бърза работа, затова го оставих да се оправя сам. Кацнахме точно пред имението на Брет и някакъв пазач започна да се прави на шегаджия. После обясних на моя спътник как да се оправи и това беше.
— Слушай, дребен… — започна заплашително Самърс, но Редфърн му махна да си трае.
— Аз ще се оправям — процеди той и ми отправи мрачен поглед. — Кой беше този, дето те превози?
— Представа си нямам. Изглеждаше ми малко откачен, но може би греша. Не попитах за името му. Остави ме в Санта Медина и повече не съм го виждал.
Редфърн направи няколко крачки напред-назад.
— Къде беше снощи? — рязко се извърна той и заби поглед в лицето ми.
— При Кейси.
— Я си помисли, Джаксън! Хубавичко си помисли! Според мен си бил у Брет!
— Не виждам полза от подобни предположения, но това си е твоя работа — рекох аз, натиках бутилката скоч в джоба си и хвърлих последен поглед наоколо, просто да се уверя, че не съм забравил нещо. — Играхме покер, можеш да провериш. Там беше и един твой приятел — полицейският началник О’Рийдън. Смъкнах му цяла петдесетачка.
Редфърн стоеше неподвижно. Погледът му бавно напусна лицето ми и се сведе към ноктите му.
— О’Рийдън, а? — промърмори той.
— Точно. Изглежда ми свестно ченге. Любезен човек, все се усмихва…
Самърс стегна огромните си мускули. Ясно виждах, че прави огромни усилия да не забие пръстена си в лицето ми.
— Значи си играл покер с О’Рийдън, така ли? И кога свърши играта?
— Почнахме в седем и спряхме в два — жизнерадостно отвърнах аз.
Нова продължителна пауза, после Редфърн сви рамене. Изведнъж доби уморен и някак тъжен вид.
— Окей, Джаксън, това те изключва от играта. — Пъхна ръце в джобовете на панталоните си, само по очите му личеше какво изпитва в момента. — И къде отиваш сега?
— Свалих една мадама и използвам мансардата на Кейси за един неофициален меден месец. Отбий се някой ден, приятелче. Кейси ще се радва да те види.