— Да тръгваме — рече Редфърн и побутна Самърс към вратата.
— Шефе, нека му друсна един на тоя мръсник! — примоли се Самърс.
— Казах да тръгваме! — сопна се Редфърн и прекрачи прага.
Самърс се спря на вратата. Имаше вид на тигър, на когото са дръпнали вечерята изпод носа.
— Тия дни ще те спипам, копелдак мръсен! — процеди злобно той. — И тогава много трябва да внимаваш!
— Не отлагай днешната работа за утре — ухилих му се аз. — Почвай още сега, пък да видим какво ще стане!
— Хайде! — долетя отдолу гласът на Редфърн.
Самърс ми хвърли един мрачен поглед и изчезна. Лицето му беше порозовяло от гняв. Вратата се за-тръшна зад гърба му.
Дадох им няколко минути аванс, после слязох в приземието да си платя наема. Съобщих на мисис Бакстър, че напускам и се измъкнах навън, преди тя да е решила дали да ме целуне, или да ме халоса с някоя бутилка.
Натоварих багажа на задната седалка на кадилака и отпраших към офиса. Броят на момичетата, които ми хвърляха по някой усмихнат поглед от тротоарите, беше направо за учебник. Ако не бях зает, като нищо можех да напълня лимузината с тях. Реших да поискам тази кола още веднъж. Някой ден, когато съм свободен. Сигурно ще ми трябва рибарска мрежа…
Спрях пред офиса и около колата се струпаха куп сополиви хлапета. Повиках най-голямото и най-печеното и му показах трите монети в дланите си.
— Виж какво, убиецо — рекох. — Ако държиш тези хлапета по-далеч от колата ми, ще бъдеш на офицална служба при мен!
— Как не — рече убиецът и хвърли свиреп поглед към доскорошната си компания. Изглеждаше толкова застрашителен, че се чудех как ще си поискам колата обратно.
Телефонът в офиса звънеше, та се късаше. Ритнах вратата и грабнах слушалката, но отсреща вече бяха затворили.
Не се разтревожих особено. От седмици никой не беше ме търсил, вероятно е било грешка.
Разчистих бумагите си, пъхнах в задния джоб на панталона си полицейския револвер 38-ми калибър, изхвърлих в кошчето празната бутилка от уиски и с леко чувство на съжаление затворих празните чекмеджета. Не беше кой знае какъв офис, но все пак ми беше приятно да го имам. Мансардата на Кейси беше много готина, но не беше моя. Разликата беше огромна.
Тъкмо прекрачих прага, когато телефонът отново започна да звъни.
— Мистър Флойд Джаксън? — попита приятен женски глас.
Трябваше да помисля малко, преди да потвърдя. От месеци насам никой не ми беше викал „мистър“, особено пък по телефона.
— Бихте ли почакали една секунда, моля?
Имаше хубав глас това момиче — спокоен, уверен и мелодичен.
— Ще ви свържа с мистър Линдзи Брет — добави то.
— Стиснах здраво слушалката.
— Мистър кой?
— Мистър Линдзи Брет. — Нещо в слушалката прещрака, после момичето каза: — Говорете, мистър Брет. Насреща е мистър Джаксън.
— Джаксън? — излая рязък и напрегнат глас.
Е, това вече е друга работа. Точно тъй ме търсеха през последните няколко месеца. „Джаксън!“ Редфърн или някое от останалите ченгета. А сега и Брет.
— Слушам — промърморих.
— Искам да говоря с теб, Джаксън! Ела веднага у дома, на Оушън Райз! До един час да си тук!
Зяпах големия рекламен плакат на стената. От него ме гледаше пищна мадама с впит по тялото бански костюм и загадъчна усмивка на уста, Намигнах й, но тя не ми отвърна.
— Няма да стане, мистър Брет — отвърнах.
— Какво, какво? — Въпросът беше зададен с такова заплашително ръмжене, че положително е накарал всичките му служители да замръзнат от ужас Но аз не бях сред тях и затова не ми пукаше.
— Не ме очаквайте — рекох с любезния тон на хотелски администратор, — защото няма да дойда.
Пауза. От мембраната сякаш капеха бучки лед Не сигурно си въобразявах прекалено много.
— Искам да говоря с теб! — В гласа се появи едва доловим оттенък на несигурност. Достатъчно ясен, за да го забележа.
— Ако мислите, че наистина е наложително, можете да дойдете тук — рекох. — След около час заминавам. Завинаги.
— Не тръгвай, преди да ме дочакаш! — Гласът вече беше мек, много мек. Почти човешки.
— След един час тръгвам — отвърнах и поставих слушалката.
ОСМА ГЛАВА
Слязох пеш до улицата, платих на малкия убиец за охраната на кадилака и седнах зад волана. Закарах го в гаража на съседната улица, после с пъшкане поех обратно към шестия етаж. Тъкмо спрях да си поема дъх, когато до слуха ми долетяха забързани стъпки откъм коридора.
Да стигнеш от Оушън Райз до тази дупка само за двайсет и пет минути беше наистина постижение. Очаквах Брет да връхлети в офиса с емфизем на дробовете и сърдечна аритмия, но не стана така. Беше от онези типове, които отделят за спорт по няколко часа на ден и шест етажа бяха за него само лека загрявка. Човек като него може да тича от тук до Матерхорн и пак да му остане дъх да си подсвирква.