— Как узна състоянието на банковата ми сметка? — все така меко попитах аз.
Той ме възнагради с бледа усмивка.
— Банката е моя, Джаксън. Просто наредих една малка проверка.
— Май ще се наложи да сменя банката, нали?
Той се изправи на крака.
— Чу офертата ми. Никакви въпроси, никакви неприятности и двайсет и пет хилядарки в брой. Не ме интересува как ще се докопаш до кинжала, но го искам. Ако до десет вечерта не се появиш у дома, ще трябва много да внимаваш. Твърде бързо ще разбереш, че си си играл с динамит!
— Да предположим, че си направя труда и открия този кинжал, да предположим дори, че го донеса у вас. Каква е гаранцията, че Редфърн няма да ме чака зад вратата с белезници в ръце?
— Моята дума — кратко отвърна той.
Разменихме си продължителни погледи.
— Окей — свих рамене накрая аз. — След като нямаш по-здрава гаранция, ще видя какво мога да направя.
Той измъкна портфейла си и пусна една картичка на бюрото.
— Това е телефонът ми. Звънни, след като вземеш кинжала. Ще наредя на охраната да те пусне.
Прибрах картичката във вътрешния си джоб.
— Може би ще те видя пак — рекох. — Но не обещавам.
— Но аз положително ще те видя! — мрачно ме изгледа той и тръгна към вратата.
— Нищо друго ли не е откраднато от тази каса, мистър Брет? — подхвърлих след него аз. — Може би ще приема и други оферти…
Наблюдавах го внимателно, не знаех дали трябва да подскочи, пребледнее, а дори и да получи удар. Според Горман, Паркър и Вида би трябвало да направи поне две от тези неща. Но той не направи нищо. Само се извърна и подозрително ме изгледа:
— Какво искаш да кажеш?
Дори да ме блъсне влак, не бих споменал за пудриерата, но все пак продължих да го подпитвам.
— Нямаше ли и нещо друго ценно за теб редом със златния кинжал?
Изглеждаше озадачен. Истински, а не престорено.
— На интересен ли се правиш?
Опитвах се да скрия собственото си озадачение.
— Сигурно — рекох. — Не ми обръщай внимание. Напоследък не съм си отспал.
Той ме възнагради с още един тежък поглед и излезе. Изчаках да заглъхнат бързите му стъпки надолу по етажите, измъкнах шишето с уиски и си сипах пет сантиметра във високата служебна чаша. Глътнах го почти всичкото, без дори да се намръщя. Долу, на площадката между блоковете, викаха и се биеха хлапетата. Изръмжа автомобилен мотор и потегли с пълна газ. Един мишок надникна от дупката си и ми хвърли презрителен поглед. Мадамата на плаката продължаваше да се усмихва. Вицът май й хареса.
— Наистина е смешно — признах й аз. — Много смешно и можеш да се хилиш до побъркване! Защото не ти, а аз съм в цялата тази бъркотия!
Вдигнах крака и внимателно ги изпружих върху бюрото. Трябваше ми малко време за размисъл. Значи все пак кинжалът. Пудриерата очевидно нямаше никакво значение за Брет.
— Как ти харесва всичко това? — попитах мадамата на стената. — Така става, когато човек се прави на умник. Вината е единствено на Джаксън — момчето-детектив. Шерлок Втори, нещастникът с парализиран мозък! Отново съм там, откъдето започнах, и Шишко май ще излезе прав. Може би оная загадка в рокля наистина се разхожда насън, може би наистина е взела Кинжала и си е пъхнала там пудрата! Вероятно тази е причината, поради която Шишко си иска пудрата обратно — нали Брет веднага ще разбере кой е свил ножчето? Май трябва да почна отначало. Може би трябва да си сменя дебелата глава за бутилка скоч. Само дето едва ли ще се намери някой навит на трампата. Аз самият — едва ли!
Потърках брада с овлажняла длан и преместих очи върху телефона. Имах чувството, че Брет не се шегува и наистина ще се захване с мен, ако не му доставя кинжала до десет часа. А пречупи ли О’Рийдън, аз съм затънал до гуша! Достатъчно богат и силен е този Брет, няма да му е кой знае колко трудно да смачка дребното ченге. Придърпах телефона, избрах един номер и зачаках.
След малко насреща вдигнаха и в мембраната дръпна глас, наподобяващ празна консервена кутия, търкулната по циментово стълбище:
— Холивуд Банър!
— Дайте ми Ал Райън.
Почаках доста дълга, докато накрая се появя гласът на Ал.
— Кой е? — кратко понита тоя.
— Флойд Джаксън — рекох. — Как си, Ал?
— Страхотно! — с дълбоко вътрешно убеждение отвърна Ал. — В момента не ме закачай, обади се през другата седмица. Тогава излизаме отпуска.