— Трябва ми малко информация, Ал — твърдо изрекох аз.
— Не ме интересува, зает съм. Бъди приятел и иди да се хвърлиш под някой влак! Никой няма да плаче за теб!
— Много смешно. Как е жена ти, Ал?
— И тя е страхотна. Какво общо има жена ми? — Гласът на Ал изведнъж започна да звучи подозрително.
— Ами онази малката с червените коси и трапчинки зад коленете, с която те видях миналата седмица на надбягванията „Браун“?
Дълго, обидено мълчание.
— Това е изнудване, Джаксън! Ти самият не обичащ да те изнудват, нали?
— Искам малко информация, Ал — нежно повторих аз.
— Добре де, защо не каза направо? Знаеш, че стига да мога, винаги съм готов да помогна. Какво искаш да знаеш?
Разменихме си по една усмивка с мадамата на стената.
— Всичко, което ти знаеш за един дебел търговец на задници, който нарича себе си Корнелиъс Горман.
— Не знам кой знае какво. Има офис на булевард „Уилтшайър“, от пет-шест години е в бранша. Има глава, ръководи един куп стриптизьорки и прави добри мангизи от тях. Миналата година имаше известни неприятности с Лигата на майките за здрав морал, преди два месеца се намъкна ох обвинеше по закона Ман. Но в неговия бранш това си е част от играта.
Намръщих се срещу мембраната. Нищо ново, нищо, което да ме насочи нанякъде.
— Играе ли и други игри, Ал?
— Не зная. Мисля, че не. Вади добри мангизи от момичетата. Но нищо не му пречи, разбира се.
— Чувал ли си за момиче на име Вида Ръкс?
— Как да не съм! — В гласа му се появи нещо като ентусиазъм. — Една от мадамите на Горман. Гледал съм я как си смъква парцалите. И трябва да ти кажа, че гледката си я биваше!
И тук нищо ново.
— Да знаеш случайно дали Горман има приятел колекционер на антики? — запитах без особена надежда аз.
— Антични мадами? — с недоумение попита Ал.
— Не, тъпако. Картини, бижута, неща от тоя сорт…
— Откъде да знам? Доста е гъст с Доминик Бойд, който е фрашкан с мангизи и има голямо имение в Бе-върли Хилс. Може би той си пада по антиките.
Наострих уши.
— Не е ли един дългуч със зализана руса косица и мутра на стара кобила?
— Напълно възможно. Облича се като мадама и май си пада малко педераст.
— Това е нашият човек! — Дойде мой ред да покажа ентусиазъм. — Кой е той, Ал?
— Не знам откъде се пръкна. Появи се изведнъж, беше преди пет-шест години. Един познат викаше, че бил бос на контрабандата с къркане някъде на Север. Направил милионче суха пара но време на сухия режим. От това, което съм чувал, мога да кажа, че е доста опасен тип. Същият познат добави още, че бил беглец от някаква лудница, но това вече не ми се вярва.
Замислих се над чутото, после рекох:
— Е, благодаря ти, Ал, мисля, че това стига. Извинявай за безпокойството.
— И забрави за червенокосата! — изсумтя Ал. — Имахме делова вечеря и нищо повече!
— Сигурно й е било студено, защото здравата я беше награбил! — отвърнах аз и затворих.
И тъй, Горман наистина е импресарио, а Вида наистина е танцьорка. Но моят някогашен приятел Доминик не е партньор на Горман; партньор му е кибритлията, бивш контрабандист на алкохол, наричащ себе си Бойд.
Подреждах събраната информация в продължение на двайсетина минути. Тази дейност в крайна сметка ме обогати с пълен комплект интересни теории, но с нищо, което бих могъл да отнеса в банката и да сменя за суха пара. Само в едно бях сигурен — довечера в десет трябва да занеса кинжала на Брет, тъй като съвсем не бях склонен да го проверя дали блъфира със своите заплахи.
Споменаването на газовата камера дълбоко ме разтревожи. Трябва да убедя Горман да се раздели с кинжала. Десетина минути си мислех как да постигна това. Имаше начини — най-лесният от тях беше да отида и да го свия от къщата на Бойд Отхвърлих идеята, тъй като си давах сметка, че този път трябва да играя абсолютно на сигурно. Помислих още известно време, после блъснах стола назад, затворих прозореца, огледах за последен път мизерната си канцеларийка и поех надолу по стълбището.
След час и половина бързо каране спрях пред офиса на Горман, разположен на булевард „Уилтшайър“. Сградата ме накара да си помисля, че има и много по-несполучливи начини да си изкарваш хляба. Офисът се намираше на осмия етаж на Уилтшайър Билдинг. Минаваш през въртящата се врата и влизаш в просторно фоайе с бяло-зелени плочки на пода и сума излъскан бронз край огледалата по стените. Вдясно са асансьорите, а право срещу теб — редица от скъпи бутици, в които можеш да си купиш както цвете за бутониерата, така и диамантена тиара — това зависи единствено от размера на банковата ти сметка или настроението. Вляво е рецепцията, дълга редица телефонни кабини и гише, на което можеш да си купиш билет за всяка театрална постановка. Блестяща табела над широкото, водещо надолу стълбище, те информира, че там можеш да бъдеш подстриган и избръснат, да вземеш една турска баня, а дори и да похапнеш, ако ти се катери нагоре-надолу.