— На мен ли говорите? — пожелах да се осведомя аз, като внимавах да не правя резки движения. Лицето на този тип беше доста нервно, а от побелелите му кокалчета стигнах до заключението, че луфтът на спусъка му е обран докрай.
— Влизай вътре! — просъска той и махна към кабинета на Горман. — И внимавай!
Мина ми през акъла, че може би няма да замина за Маями и бях доволен, че не отидох да купя билети. Не обичам да хвърлям пари на вятъра. Бутнах вратата на кабинета и влязох, следван по петите от новия си приятел.
В креслото на Горман се беше настанил Паркър, или по-скоро Бойд. Беше много сдържан, много хладен и много застрашителен, До прозореца се беше изправил още един грубиян и нежно поглаждаше синкав автоматичен пистолет в ръката си. Беше нисък, дебел и опърпан, съвсем като евтините наемни убийци, които произвеждаха местните филмови къщи. Отсъствието на Корнелиъс Горман се усещаше най-вече по простора в кабинета.
— Здрасти, приятелче — рекох на Бойд. — Как е бедната ти главица?
— Тоя път прекали с номерата, Джаксън — отвърна той и в гласа му се долови обилното присъствие на оцет. — Няма да си губя времето в приказки с теб. Няма да получиш кинжала, нито пък ще излезеш жив оттук. Първо ще отговориш на един въпрос, а после ще преживееш малък инцидент. Можеш да отговориш на въпроса доброволно, а можеш и да сториш това след известно насилие от моя страна. Който и вариант да избереш, резултатът ще бъде един и същ — след като отговориш, ще излетиш от този прозорец с главата надолу.
Идеята да литна от осмия етаж с главата надолу никак не се връзваше с представите ми за забавление, но очевидно нямаше смисъл да я споделям с Бойд.
— Това доникъде няма да те доведе — отвърнах аз с максимално спокойствие. — Казах на Шишко, че съм оставил писмени показания. Ако нещо се случи с мен, те ще попаднат в ръцете на Редфърн, а след това и на теб ще ти се случат някои неща.
— Не мисля така — презрително збърчи нос той. — Ще се оправим с тези твои показания, след като се оправим с теб, макар да съм почти сигурен, че такива няма.
— Защо ли пък толкова съм се загрижил за теб? — попитах седна единствена мисъл в главата — как да измъкна пищова си, преди дългият копелдак зад мен да ме е направил на решето. — Ти първо ще трябва да ги намериш, а после да установиш, че е станало твърде късно.
— Това ме навежда на въпроса ми. Къде е Вида Ръкс?
Дългучът май умее да чете мисли, защото ръгна пищова си в ребрата ми и посегна към колана ми да измъкне моя.
— Това вече не ти трябва, гнидо! — нежно прошепна в ухото ми той.
— Къде е Вида Ръкс? — повтори Бойд. Беше все така хладен и сдържан, но отсъстващото изражение в очите му никак не ми харесваше.
— Там, където не можеш да я докопаш — уверих го аз.
— Обичам да карам хората да се разприказват — рече той. — Някога да са те удряли с гумен маркуч по главата? Много боли и не оставя следи. Ако не отговориш на въпроса ми, главата ти ще стане на барабан!
Дебелакът до прозореца се раздвижи и в ръката му се появи тръба от дебела гума. Поклати я със замислено изражение и аз изпитах неприятното чувство, че ще я използва без никакви угризения на съвестта.
Хрумна ми, че това място едва ли е най-подходящото за пукотевица. Уилтиайър Билдинг е пълна с почтени люде, които биха проявили интерес към шум от подобен характер, а и видът на тия двамата започна да ме дразни. Прецених, че дългият има повече мозък в главата си, за да стигне до подобно заключение, затова се завъртях на пети и му треснах един в мутрата.
Следващата секунда беше наситена с действие. Върлината се просна с трясък на пода, дебелият връхлетя отгоре ми като разгневен бик, Бойд ритна стола и скочи на крака, а вратата отлетя с трясък и на прага се появи Лу Фаръл с пищов в ръка.
— Здрасти — любезно ме поздрави той. — Тия момчета май те притесняват, а?
Нямах време да му върна любезността, тъй като трябваше да се гмурна под гумения бич и да тресна дебелия с юмрук в жилетката. Беше силен, много силен удар. Онзи отлетя назад, препъна се в един стол и тежко се друсна по задник. Върлината пусна една сподавена ругатня и се опита да се изправи. В ръката му блесна дълъг нож. В същия миг се разнесе едно тихо „пук“ и ножът издрънча на пода. Онзи гледа в продължение на цяла секунда раздробената си ръка и едва тогава нададе рев, от който рамките на прозорците започнаха да дрънчат.
Лу насочи пистолета си към Бойд и дебелия. Към дулото му бе завинтен заглушител, който вдъхваше доверие.