— Не бъдете припряни! — предупреди ги той и клепачите над кукленските му очи невинно потрепнаха. — Вижте какво стана с приятелчето ви!
Втурнах се към Бойд и му друснах един.
Той се претърколи по гръб, настолната лампа с трясък се стовари отгоре му. Запратих в мутрата му тежкия ониксов пепелник, няколко снимки на полуголи мацета и се огледах с какво друго да го замеря. Бях в доста лошо настроение, защото си давах сметка, че щеше да ме изхвърли през прозореца, без да му мигне окото. Достатъчно като идея да ви се вдигне кръвното, нали?
— Не си изпускай нервите — рече Лу и тихо се подсмихва. Пищовът му беше насочен към дебелия, който бавно се изправи и се долепи до стената. Плътно като тапет.
Сграбчих яката на Бойд и го вдигнах на крака като чувал с картофи. Той ме наплю и се опита да издере лицето ми с дългите си нокти. Изплъзнах се и му друснах още един. После го разтърсих напред-назад, докато започна да му се вие свят, и го стоварих в креслото зад бюрото. Дишаше тежко, с широко отворена уста и не изглеждаше като човек, който има желание да продължи борбата. За всеки случай му друснах още един в челюстта и той направи, кълбо назад заедно със стола Вече беше готов. Приближих се да погледна отблизо безжизненото му тяло, после изтупах праха от дрехите си и се заех да закопчавам ръкавелите. Чувствах се далеч по-добре.
— Здрасти — отвърнах на поздрава на Лу. — Откъде изскочи?
— Мик рече да вървя подире ти — отвърна с пресилена усмивка той. — И така видях Доръти Ламур. Излезе точно две минути, след като ти си тръгна, придружаваше я онзи хубавец Кросби.
— С индийската си рокля ли беше? — попитах, превърнал се цял в слух.
— Не — озадачено ме погледна Лу. — Беше облечена в модерен костюм от обработена кожа на акула. Заслужаваше си да го видиш. — Замисленият му поглед се спря на дългия, който продължаваше да кърви върху килима. — Ще си ходим ли или ще пообработим още малко тези копелета? — невинно попита той.
— Мисля да си тръгвам — рекох и се приближих до Бойд. Вдигнах го на крака, а той се сви като дете, което очаква шамар.
Натиках юмрука си под носа му и попитах:
— Къде е кинжалът?
Разбитата му мутра беше разкривена от страх.
— У дома — промърмори той и отново се дръпна.
— Значи ти отиваме на гости — рекох и го помъкнах към вратата. Извърнах врат по посока на Лу и подхвърлих: — С теб започвам да се чувствам в безопасност, красавец. Хайде, идвай!
Оставихме дебелия тапет да гледа като шашардисан тялото на дългия си колега, сгърчено върху килима.
Никой от двамата не проявяваше интерес към нас.
Стиснах ръката на Бойд и го поведох към асансьорите, Лу вървеше на крачка зад нас.
— Още един номер и те прехвърлям на Редфърн! — предупредих лудия аз.
Облегнат на стената до вратата на асансьора, той дишаше тежко и се опитваше да почисти лицето си с носна кърпичка. Беше твърде пребит и твърде уморен, за да представлява опасност. Поне за момента.
Спуснахме се на нивото на улицата. Момчето в асансьора не сваляше очи от лицето на Бойд, но беше твърде добре възпитано, за да прави забележки. А може би и уплашено от израза върху моето лице.
Прекосихме тротоара и натиках Бойд на задната седалка на кадилака. Настаних се до него и се обърнах към Лу.
— Ти ще караш.
Бойд ми даде адреса с разтреперан глас още преди да съм го попитал.
Минахме по булевард „Уилтшайър“ и поехме по широкото платно на „Санта Моника“, което водеше към Бевърли Хилс. Бойд живееше на Мълхоланд Драйв. Поехме по дълга алея, край която се простираше поляна, достатъчна за игрище за поло с олимпийски размери. Къщата беше толкова внушителна, че ако имаше още някое и друго помещение, спокойно можете да я сбъркате с Бъкингамския дворец.
— Ела и ти — рекох на Лу, когато спряхме пред входа. — С тоя откачен трябва да внимавам. Почне ли да прави номера, веднага му забий един приклад в тиквата.
Но Бойд явно беше далеч от всяка мисъл за номера. Не можеше да се движи сам и двамата с Лу почти го пренесохме през широкото стълбище. Озовахме се и преддверие с размерите на самолетен хангар.
— Кинжалът! — напомних на домакина аз. — И побързай!
Появи се белокос джентълмен с обноски на иконом, но с външен вид на епископ. Той ахна при вида на Бойд и понечи да се втурне към него. Спря го тежкият ми поглед.
— Кажи му да вдига платната! — наредих на Бойд аз.
— Всичко е наред, Джон — махна с ръка Бойд. — Можеш да се оттеглиш.
Старият джентълмен се поколеба, после ни обърна гръб и тръгна по един от коридорите. Доста неодобрение се излъчваше от този гръб.
— Хайде, Доминик — сръгах в ребрата любезния домакин. — Да вървим за ножчето. Тази обстановка е прекалено пищна за мен.