— Ще я получиш. А сега ще звънна на Брет, защото никак не ми се ще довечера отново да си имам работа с пазачите и полицейските му кучета. — Извадих картичката на Брет и с недоумение я погледнах. После я обърнах на обратната страна, видях името и номера му и се успокоих. Обаче за малко. Нещо ме накара пак да погледна гърба й и този път наистина се намръщих. Защото там, със ситен и равен почерк бяха написани доста странни думи: „От Алма на Върн. Най-добрият приятел на мъжа е съпругата му.“
— Да пукна, ако мога да си представя Брет да пише подобни неща върху картички! — рекох и я подхвърлих в скута на Вида. Докато тя я разглеждаше, аз вдигнах телефона и набрах номера. Връзката стана направо светкавично.
— Резиденцията на мистър Брет — обяви мелодичният глас, който вече познавах от сутринта.
— Обажда се Флойд Джаксън. Бихте ли предали на мистър Брет да ме очаква довечера в десет? Кажете му, че притежавам това, което иска.
— О, разбира се, мистър Джаксън — отвърна гласът, после се поколеба и добави: — Много се радвам!
— Значи станахме двама — отвърнах, после се запитах дали е толкова хубава, колкото звучи гласът й и затворих с лека носталгия.
Вида забъркваше два хайбола. Светлината беше зад гърба й и вече не изпитвах никакво съмнение в прозрачността на нощното й облекло. Малко преди да й обърна подобаващо внимание, аз още веднъж вдигнах картичката на Брет и намръщено я разгледах.
— Ти би ли казала, че най-добрият приятел на мъжа е съпругата му? — попитах.
— Откъде да знам — отвърна тя и се приближи с чаша в ръка. Очите й гледаха отнесено. — Никога не съм била съпруга.
Прещраках с картичката между ноктите си.
— Алма и Върн… Питам се кои са те? — После пъхнах картичката обратно в джоба си.
— Защо не го попиташ лично, след като ти е толкова интересно? — равнодушно рече тя.
— Знаеш ли, че тази нощница е прозрачна?
— Така трябва да бъде.
Това реши въпроса. Допихме си коктейлите и аз заключих кинжала в едно от чекмеджетата на скрива. До десет часа имаше още сума време.
Продължавах да гледам нощницата.
— Изглежда много по-добре от индийски саронг — внезапно рекох аз.
— Така трябва да бъде — повтори тя и бавно се насочи към спалнята.
Гледах подире й. Тя леко се обърна, веждата и едва забележимо потрепна. След малко я последвах.
Това също е добър начин да се убият няколко свободни часа. Казвам ви го просто така, ако случайно не го знаете.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Фаровете на кадилака проточваха два дълги бели пръста по планинския път, който водеше към Оушън Райз. Зад волана седеше Лу Фаръл, а аз бях до него. Не го исках, но Кейси настоя да дойде, защото не изпитвал доверие към Брет. Имал чувството, че там може да ме чака и специална делегация.
Рекох, че ми е дал дума и Кейси умря от смях. Думата на един милионер съвсем не представляваше за него онази тежест, която й влагах аз. Обясни ми го с доста цветист език и накрая отстъпих. А после се оказа, че наистина се радвам от присъствието на Лу.
Не след дълго фаровете осветиха четириметровия зид, ограждащ къщата на Брет.
— Ще чакаш отвън, Лу — дадох нарежданията си аз. — И ще бъдеш готов за светкавично потегляне. Не излизай от колата, за да не те спипат пазачите.
Лу спря пред портала. Светна мощна лампа и пред нас изскочиха двама униформени мъже. Единият Остана пред желязната врата, а другият се насочи към нас. Излязох навън, тъй като не исках да оглежда Лу.
— Мистър Брет ме очаква — рекох. — Казвам се Флойд Джаксън.
Лъчът на фенерчето ме ослепи.
— Предполагам, че наистина сте Джаксън — рече пазачът, след като ми се нагледа до насита. — Елате, ще телефонирам в къщата. Ще вкарвате ли вътре и бричката си?
— Нека остане тук. Ще ида пеш.
— Както искате, но ще трябва доста да походите.
— Имам нужда от малко раздвижване, защото започвам да напълнявам.
Той сви рамене и тръгна обратно към портала.
— Всичко е наред — сподели с колегата си. — Това е човекът, когото очакват.
Онзи ме огледа намръщено и отвори вратата. Прекрачихме прага и влязохме в стаичката, Беше гола и чиста като караулно във военен лагер. До вратата имаше дори стойка, на която мрачно проблясваха четири карабини със съвсем делови вид. До тях висяха широки патрондаши.
Пазачът се приближи до телефона на стената и промърмори нещо в слушалката. Почака малко, бутна шапката на тила си и ме огледа с хладен и безразличен поглед. В ухото му пропука някакъв глас и той моментално забрави за мен.
— Тук е Джаксън, сър — рече той. — Да, сър. Веднага ще го пратя горе. Ще се погрижа, сър. Да, разбира се. — Окачи слушалката, потърка носа си и ми подари една мрачна усмивка. — Това момче много обича да го наричат „сър“. Голяма работа, а? Ти искаш ли да си голяма работа, приятел? Ще ти хареса ли, ако човек като мен ти вика „сър“?