— Ще го понеса, стига на теб да ти харесва.
— Може би, но на мен един баровец ми стига. Така че не си въобразявай кой знае какво, приятел. Един баровец ми е предостатъчен. Имаш ли пищов?
Рекох, че нямам.
— Трябва да видя, приятел. Баровецът особено държи на това. Няма да ти пука, ако те поопипам малко, нали? Не се обиждай, ама изпълнявам заповеди.
— Почвай.
Той започна да ме опипва и скоро измъкна кутията с кинжала.
— Това какво е, приятел?
— Това принадлежи на баровеца. Ако го отвориш, ще трябва да му кажа, а това положително няма да му хареса.
— Добре, добре. Вътре едва ли може да влезе пищов — рече той и ми подаде обратно кутията. — Баровецът не харесва куп неща и хич не ми се иска да му се изправям на пътя.
Пъхнах кутията в джоба си.
— Хайде, приятел, очакват те. И това е упражнение, което баровецът не обича…
Тръгнахме по тъмната пътека.
— Не е лоша бричката, с която дойде, приятел — рече пазачът. — И аз бих искал да се возя на такава. Сигурно струва цяла торба мангизи.
— Не знам. Взех я назаем.
Той се изплю в тъмното.
— И аз тъй си помислих. Не мога да си представя частно ченге в такава кола.
— Вече не съм частно ченге. Оттеглих се преди няколко седмици.
— Тъй ли? Аз пък си помислих, че баровецът е решил да те наеме, щото преди една-две нощи са очистили предишните му пазачи.
— Няма такова нещо.
— Значи лична работа, а?
— Нещо подобно.
Продължихме мълчаливо в мрака, но аз усещах как го разяжда любопитството.
— Прекалено лична, за да говориш за нея, нали? — обади се отново той, когато пред очите ни изплува къщата.
— Питай него. Ако има желание да я сподели, сигурно ще ти разкаже всичко.
Нова храчка в тъмното.
— Само туй ми липсва, да го питам. Сигурно ще ми отвърне с носа на ботуша си.
— Сигурно.
— Виждаш ли онзи осветен прозорец? — спря той и насочи ръка напред. — Там е. Каза да влезеш през градинския вход. Вече можеш и сам да се оправиш, нали приятел? Не ми се качват всички тия стълбища. Краката ми са нежни.
Погледнах натам. Светлината от отворените френски прозорци на терасата достигаше до каменния грифон на парапета и се разсейваше по стълбите надолу.
— Ще се оправя — рекох. — Ще се видим пак, като си тръгвам.
Той остана в подножието на стълбите. Когато стигнах каменната птица, спрях и се обърнах. Все още беше там. Сложил ръце на кръста, стоеше и мълчаливо ме наблюдаваше. Продължих нагоре и погледнах назад едва когато стигнах до втората тераса. Беше си тръгнал, фигурата му едва се долавяше в мрака на-долу по пътеката. Ако не беше ярката луна, едва ли бих го забелязал. Залепих се в сянката на къщата и го изчаках да се скрие зад завоя. После изтичах надолу към грифона.
Рискувах, но друг начин нямаше. Ако отложех операцията за след срещата с Брет, може би изобщо нямаше да я осъществя. Защото пазачът положително ще ме чака да ме изведе обратно навън.
Спрях пред каменната птица и хвърлих бърз поглед наоколо. Нямаше никой, завесите на прозорците бяха плътно спуснати. Покатерих се в основата на статуята и пъхнах ръка в дупката между крилете. Пръстите ми напразно я опипваха. Тихо изругах и се набрах още малко нагоре. Измъкнах малкото си фенерче и насочих лъча му в малката хралупа. Вътре имаше малко мръсотия и още по-малко дъждовна вода. Но никаква пудриера.
Времето сякаш спря? Стоях вкопчен в каменните криле и зяпах в празната дупка. После нощната тишина бе разкъсана от оглушителен изстрел. Прозвуча съвсем наблизо, но въпреки това имах чувството, че не е насочен към мен.
Скочих от постамента и хукнах към френските прозорци. Стигнах дръпнатите стъкла още преди ехото на изстрела да беше заглъхнало в листата на околните храсталаци. В стаята се виеше тънка струйка дим.
Беше хубава стая, точно такава, каквато трябва да притежава един истински милионер. Всичко вътре беше скъпо, красиво и здраво.
Линдзи Брет седеше в креслото срещу прозореца. На добре охраненото му лице бе замръзнало леко учудено изражение, в средата на челото му зееше синкава дупчица. Безжизнените му очи бяха вперени в мен, устните му бяха разтегнати в раздразнителна гримаса. Вече не изглеждаше така, сякаш всеки момент може да тича оттук до Матерхорн, а после да си подсвирква с уста. Не беше нужно да го докосвам, за да се уверя, че е мъртъв.
Оръжието на престъплението (както биха го нарекли вестниците) лежеше на масичката пред него. Беше автоматичен пистолет двайсет и пети калибър с магазин за шест патрона. От късото му дуло продължаваше да се вие синкав дим.