— Това е кинжалът на Челини — рече Горман с меден глас. — От вас искам да го върнете обратно в сейфа на Брет и да приберете пудрата на госпожица Ръкс. Съзнавам, че в предложението ми се съдържа нещо не-етично, тъй като ще трябва да действате като крадец. Но вие няма да откраднете нищо, мистър Джаксън. И според мен си струва да опитате срещу подобен хонорар. Хиляда долара са добри пари, нали?
Знаех, че трябва да бягам далеч, през девет села в десето. В главата ми дрънчаха предупредителни звънци и ясно ми казваха, че този дебел продавач на плът ме прави на идиот. Бях убеден, че в цялата скалъпена историйка за кинжала на Челини, стриптизьорката, дето се разхожда насън, и пудрата в сейфа са толкова прозрачни, че дори малоумен би й се изсмял. Би трябвало да го пратя да скочи в езерото, дори в две — ако едно се окаже малко за огромното му туловище. Сега ми се иска да го бях сторил. Това щеше да ми спести куп неприятности, включително и обвинение в убийство. Но аз исках тези десет железни президента с такава сила, че не можах да устоя. Представих си колко съм умен, как ще надхитря всички и ще свърша работата по мой начин, без да се излагам на опасност. Ако не бях без стотинка и ако Редфърн не ме притискаше толкова жестоко, нещата положително биха се развили по друг начин. Да продължавам ли с мисли от подобен род?
Казах да, ще свърша работата.
ВТОРА ГЛАВА
Успял най-сетне да получи това, което иска, Горман не ми остави нито секунда за колебание. Каза, че, тръгваме веднага за дома му, няма нужда да се отбивам в квартирата си — всичко, дори най-дребните неща за бита, ще получа там. Колата му чака долу, пътуването ще бъде кратко. У дома му има храна, напитки и спокойствие за обмисляне на подробностите. Дадох си сметка, че няма да ме изпусне от погледа си нито за миг, че не иска да ми даде шанса да вдигна слушалката и да проверя достоверността на историята му или пък да кажа на някого, че между нас двамата е сключена сделка. Изкушението от едно питие бе твърде голямо и аз приех да тръгна с него.
Преди тръгване възникна малък спор относно парите. Той искаше да плати след изпълнение на задачата, но аз бях на по-друго мнение. В крайна сметка измъкнах две стотачки на момента, плюс обещанието за още две в началото на операцията. Останалите щях да получа при предаването на кутийката с пудра.
За да му покажа, че доверието ми към него е точно в необходимата степен, аз сложих двете банкноти в един плик, надрасках няколко реда на директора на банката, която държеше сметката ми, и на слизане пуснах плика в пощенската кутия. Така поне двеста долара отлетяха окончателно от пачката му и нямаше да се върнат там дори да се опита да ме измами.
На ъгъла, почти запълнил пресечката, тракаше един пакард от модела „Страйт ейт“, чието единствено качество беше внушителният размер. Иначе беше преживял доста бурни години. Останах доста изненадан, тъй като след брилянта очаквах да видя нещо черно, блестящо и аеродинамично, — нещо, което да отговаря на демонстрираната в прашната ми кантора класа.
Останах на тротоара, докато Горман се намъкна на задната седалка. Той не влезе в колата, а по-скоро й облече върху себе си. Очаквах всеки миг някоя от гумите да гръмне, но те издържаха. След като се убедих, че до него няма нито един свободен сантиметър, аз отворих предната врата и се настаних до шофьора.
Измъкнахме се с рев от центъра на града, прелетяхме по Оушън булевард и поехме по пътя, който се извиваше около близките хълмове.
Не успях да разгледам шофьора както трябва. Беше се свил зад волана с нахлупен почти до носа каскет, очите му не се отделяха от пътя. Не проговори нито дума по време на пътуването, не ме погледна нито веднъж.
Преодоляхме известно количество остри завои нагоре из хълмовете, после напуснахме шосето и поехме по черен път, криволичещ в дъното на дълбок каньон. От двете му страни имаше непроходими храсталаци, тук-там се мяркаха самотни къщи без нито една светлинка в прозорците. За пръв път идвах насам.
След известно време се отказах да запомням подробностите на маршрута и насочих мислите си към двете стотачки, които бях изпратил в банката си. Все пак бяха нещо, което можех да размахам пред носа на вълка, когато реши отново да ме посети в кантората.
Не си правех илюзии по отношение на току-що поетия ангажимент. Бяха ме наели да обера една каса и сложната постановка с бедната малка стриптизьорка и големия лош милионер, притежаващ кинжал, уж произведен от достопочтения господин Челини, не променяше с нищо този факт. Не повярвах нито дума на цялата приказка. Беше ми ясно, че Горман иска нещо, което се намира в сейфа на Брет. Може би наистина е кутийка с пудра или от пудра, но при всички случаи го иска на всяка цена. А всичко останало е просто вратичка, която си оставя, в случай че нещо стане и аз взема да му откажа. Не посмя да ми каже направо, че иска да обера тази каса. Но точно затова ми плащаше. Фактът, че приех парите му, все още не означава нищо. Той сам каза, че съм хитър и коварен, може би наистина съм такъв. Ще му играя по свирката до един момент, но едва ли ще скоча слепешката в нещо, което не познавам. Поне така си мислех на онзи етап.