— При всички случаи — кимна тя. — Но може би трябва да използваме моите номера, а?
— Сам ще ги закрепя — изправи се Мик. — По-добре е да тръгнете веднага, след като се мръкне. — На устата му се появи бледа усмивка. — За всеки случай заключих всички момчета, които знаят, че сте тук. Вече ми е трудно да ги удържам, но ще останат заключени, докато тръгнете.
— Страхотен приятел си, Мик! Не зная какво бих направил без теб! Ще се реванширам, след като се измъкна от тази бъркотия.
— Ще се измъкнеш като нищо! — засмя се той. — Не се безпокой, никой няма да те познае. Извинявай, но трябва да се залавям за работа!
Напуснахме скривалището, заобиколихме казиното и се озовахме на прашен път зад него. Луната току-що изгряваше. Нощта бе душна, звездите блестяха като стоманени шишове, пробили черното кадифе на небето.
Аз носех саковете на Вида, а Мик — моите. Буикът „Роудмастър“ ми се стори огромен като крепост. Не беше нов, но на нас точно такъв ни трябваше.
Мик сложи вещите ни в багажника и се изправи.
— На задната седалка имате храна и напитки — рече той. — Този звяр е изработен в Чикаго, а там знаят как да правят коли. Снабден е с две специални отделения, които сигурно ще представляват интерес за теб. Първото е под шофьорската седалка и в него има един револвер 45-и калибър. Лично го почистих и смазах, зареден е. Под арматурното табло се намира второто специално отделение. Вътре има автомат „Стен“ със съответните пълнители плюс две ръчни гранати, които могат да ти бъдат от полза.
— Пресвети Боже! — възкликнах аз. — Да не би да е избухнала война?
— За теб е точно така — мрачно отвърна той. — Не им позволявай да те пипнат, Флойд!
— Добре, Мик — отвърнах. — Отново ти благодаря.
Стиснахме си ръцете.
— Дръж го под око — обърна се към Вида Мик. — Той е добро момче, не слушай какво приказват хората.
— Сама го разбрах — отвърна Вида. — И ти си добро момче.
Включих на скорост и буикът се плъзна в нощта малко преди съвсем да се разкиснем.
Мик скочи на степенката.
— Първата проверка ще ти направят вероятно на края на Мейн Стрийт, след това идва ред на Пасадина. Внимавай… и успех!
Той скочи, аз подадох газ и голямата кола се за-клатушка по черния път.
— Е, тръгнахме — въздъхнах аз. — Признавам, че ще се чувствам много по-щастлив, като прекосим границата.
— Ти си брат ми Джон, ако вземат да ни разпитват — предупреди ме Вида. — Аз ще се разправям с тях. Зная какво да им покажа, за да забравят какво търсят.
— Нервите ти са като въжета, момиче. Не те ли е страх?
— Мъничко — призна тя. — Не мога да се освободя от чувството, че това се случва на други хора, а не на нас…
— И аз изпитвам същото — рекох. — Само дето ме побиват тръпки.
Излязох на Мейн Стрийт и поех по нея със стабилни петдесет километра в час. Напрежението в града просто се усещаше. Пред всички кръчми имаше тълпи от възбудени мъже, които внимателно ни оглеждаха. Някои носеха пушки, други размахваха дълги тояги.
— Гладните за линч май започват да се организират — рекох. — Затова още повече се радвам, че напускаме това място.
— Отпред има светлини! — обади се Вида малко по-рязко ат обикновено. — Май проверяват всички коли.
Пуснах педала на газта. Колите пред мен намалиха и спряха. Направих същото. През улицата беше препречен огромен камион. Край него имаше групичка въоръжени мъже, в ръцете им светеха фенери и електрически прожектори. Двама полицаи и един от гражданската жандармерия проверяваха колите пред нас. След миг им махнаха да продължават и се насочиха към мен.
Открих, че леко започвам да се потя, но нищо не можеше да се направи. Когато фенерчето на единия от полицаите се насочи в лицето ми, бях зает да паля цигарата си.
— Къде отивате? — грубо попита той.
— В Пасадина — отвърнах. Лъчът се прехвърли върху Вида.
— Май че търсите убиеца на Брет, а? — жизнерадостно подхвърли тя. — Нали така, господин офицер? — Усмивката, която му отправи, го накара да се люшне като от силен вятър.
— Точно така, госпожице — отвърна почти човешки той. — А вие кои сте?
— Ръкс. Вида и Джой Ръкс. Той ми е брат.
Лъчът отново се върна върху лицето ми.
— Брат, а? Късметлия братче…
— Ама скоро ще й стана съпруг — рекох. Усмивката ми обаче беше леко скована.
— Не го слушайте, господин офицер — изкиска се Вида. — Постоянно дрънка глупости!
— Това съвсем не е глупост — засмя се и полицаят. — Нещо в думите му ми харесва…
В този момент се приближи жандармеристът. Изглеждаше груб и враждебен като бетонен тротоар.
— Провери ли им документите? — остро попита той.