— Не съм, но този явно не е нашият човек. Използвай очите си, вместо да се правиш на толкова зает.
— Провери ги! — натърти жандармеристът. — Това не е пикпик, а преследване на убиец!
Мърморейки нещо през зъби, полицаят се наведе да прочете регистрацията, прикрепена към волана на буика.
— Окей, можете да продължавате — изправи се след секунда той и намигна на Вида: — И аз не бих искал да съм ви братче!
Заобиколих камиона с неприятното чувство, че поне десетина чифта очи са заковани в лицето ми. Повечето от тези момчета сигурно умират от желание да пипнат трийсетте бона награда. Излязох на чистото платно и дадох газ.
— Не беше трудно, нали? — попита Вида, но в гласа й ясно се долови потрепването.
Извадих кърпа и избърсах лицето си.
— Всичко беше окей, но никак не ми се иска да го преживявам отново — рекох.
Летяхме по пътя със сто километра в час. Не ми се говореше. Контролният пост в Пасадина не ми излизаше от главата.
Минахме през Глендейл, без да ни спират. На един от ъглите имаше голяма тълпа. В средата й бе спряла открита кола. Мъж с широкопола шапка бе стъпил на седалката и нещо обясняваше. Непрекъснато размахваше ръце и изглеждаше доста развълнуван. Повечето от слушателите му държаха сопи и вили в ръце. Нямах никакво съмнение за какво им говори.
Изведнъж един от тълпата се обърна и ни погледна. Извика нещо, но вече го бяхме отминали. С усилие на волята се удържах да не скоча върху педала на газта.
Вида се обърна и каза, че тълпата гледа подире ни.
— Дано само да гледа — рекох.
Излязохме на пътя за Пасадина и след десетина километра пред очите ни се появи червена мигаща светлина.
— Нещо свети — забеляза я и Вида.
— Вярно — рекох и се опитах да реша дали да спирам или да натискам педала. Пътят беше абсолютно пуст, на платното бяхме само ние. Самотно. При това доста.
— Дръж се естествено! — остро каза тя, сякаш доловила колебанието ми. — Няма от какво да се тревожиш.
— Кой каза, че се тревожа? — рязко отвърнах аз.
Нервите ни май се бяха опънали с цял фут над нормалното.
В светлината на фаровете се появи групичка мъже, изправили се насред шосето. Не успях да видя нито една униформа и по гърба ми полазиха тръпки. Изглеждаха мрачни и решени на всичко.
— Внимавай! — предупредих Вида аз и плъзнах ръка под седалката.
— Недей! — прошепна напрегнато тя. — Не предприемай нищо, Флойд!
Пуснах ръкохватката на револвера и се изправих.
— Тия типове хич не ми харесват — промърморих.
Спрях колата. Към мен се приближи един дебелак с червен фенер в ръце. Беше огромен мъжага с мръсни и прашни дрехи за лов. Четирима от приятелчетата му насочиха карабините си в предното стъкло и примижаха под блясъка на фаровете. И те бяха облечени в прашни ловни, или по-скоро работни дрехи. Приличаха на миньори, току-що свършили смяната си под земята.
— Отклонение ли? — надникнах от прозорчето аз. — Или обир?
— Слизай, без да дрънкаш! — изръмжа дебелият.
— Направи каквото ти казва! — прошепна ми Вида. — Иначе ще полудеят!
— И през ум не ми минава — отвърнах. — Сляза ли от колата, готов съм за тоягите! Тук сме си на сигурно място. — Надвесих се през прозорчето и рязко попитах! — Какво става тук?
Ослепи ме лъч на електрическо фенерче.
— Засечка, Джуд! — разнесе се дрезгав глас отвъд него. — Тоя тип е мургав.
Дебелакът изръмжа и пристъпи крачка напред. Лъхна ме миризма на вкисната бира.
— Слизай като ти казвам! — излая той и навря дулото на пушката си под носа ми.
Чух как се отваря вратата на Вида и се обърнах. Видях я да слиза на асфалта и сподавено изругах. Ръката ми се плъзна към скритото отделение под арматурното табло, пръстите ми се свиха около ръбест и хладен предмет. Бавно и внимателно го преместих в джоба си. После отворих вратата и слязох.
Дебелакът ме изблъска пред фаровете.
— Погрижи се за него — нареди той на дребничък мъж с лице на невестулка.
Погледите на всички бяха заковани върху Вида, която ми се усмихваше ослепително. Бяха замръзнали на място, неподвижни и напрегнати. Невестулката насочи пушката си в гърдите ми.
— Търсим убиеца на Брет — информира ме дебелакът. — Може пък и да си ти, а? — Очите му не се отделяха от лицето на Вида.
— Предполагам, че разполагате с описанието му, нали? — засмях се аз, сякаш бях пуснал страхотна шега.
— Виждам, че не си Джаксън — призна той. — Явно няма да приберем наградата от трийсет бона, но затова пък добре се забавляваме. Ти си третият тип с гадже, който спираме. Нали няма да имаш нищо против да се позабавляваме с гаджето ти, приятел?
— На твое място не бих се захващал с нещо, което крие известни рискове — предупредих го мрачно аз.