— Ха, ха! — заля се в смях дебелакът и се шляпна по бедрата. — Това ми хареса! Само дето ти си онзи, който не бива да рискува! Тим, изпразни му и двете цеви, ако само помръдне!
— Бас държа, че ще го сторя — отвърна невестулката и се прицели в гърдите ми.
Дебелакът се приближи до Вида.
— Здравей, сладурче — поздрави я той. — Ние двамата с теб ще идем да се поразходим.
Вида го погледна. Очите й бяха спокойни.
— Защо?
— Тайна — отвърна дебелакът. Но бързо ще я разбереш!
Ръката му се пресегна и я сграбчи за блузката.
Тя не направи опит да се освободи. Продължаваше да го гледа, погледът й ставаше все по-твърд и мрачен.
— Хайде! — дръпна я той.
— Остави я на мира! — изревах аз.
Дулото на пушката се заби в гърдите ми и аз отстъпих крачка назад.
Дебелакът сграбчи Вида и я помъкна към крайпътните храсталаци. Тя не се съпротивляваше, от устата й не се изтръгна нито звук Всички зяпаха натам, невестулката срещу мен възбудено потръпваше. Жестоките му очи не се откъсваха от лицето ми Но все пак сториха това, макар и неволно. Стана, когато откъм храстите се чу сподавен женски вик. Не пропуснах шанса си. Гмурнах се под дулото в мига, в който от него тресна оглушителен изстрел, и стоварих юмрука си в слабото злобно личице В ръката ми изскочи ръчната граната и аз бързо издърпах предпазителя й.
Един от групата вдигна пушката си и стреля. Куршумът бръмна на сантиметри от лицето ми. Хвърлих гранатата отвъд групата мъже и се проснах по очи зад колата. Нощта се раздра от оглушителната експлозия. Колата се разклати, във въздуха забръмчаха осколки. В следващия миг бях на крака и тичах към мястото, откъдето долетя писъкът на Вида. Гранатата обърка напълно бандата мародери. Те тичаха като луди в мрака, спъваха се един в друг и псуваха.
Открих Вида и дебелака в храстите. Той я стискаше в мечешките си лапи и зяпаше към пътя с озадачено лице. Беше толкова шашнат от експлозията, че покорно остави да издърпам Вида от лапите му.
— Какво стана? — промърмори той. — Ти ли го направи?
Забих му един юмрук в мутрата. Той се люшна назад, аз докопах пушката и я стоварих върху главата му. Дебелакът се просна по гръб.
— Не! — изкрещя Вида и се вкопчи в ръката ми. — Недей!
Направих опит да се освободя. Пред очите ми плуваше червена пелена. Тя обаче ме държеше здраво, това ми помогна да си възвърна самообладанието.
— Добре, момиче — рекох и тя ме пусна. Дебелакът си остана проснат по гръб. Само лекото повдигане на гърдите говореше, че животът все още не е напуснал тялото му.
— Хайде, Флойд! — дръпна ме Вида. — Моля те, побързай!
Дрехите й бяха свити на вързоп и тя ги притискаше здраво към гърдите си. Взех я на ръце и я отнесох до колата. Цялата операция беше траяла не повече от десетина минути.
— Добре ли си? — попитах, след като натиснах педала и рязко потеглих.
— Не говори известно време, моля те! — прошепна тя. — Дай ми малко време. Какви зверове са мъжете, господи!
Тя безмълвно плачеше, а аз натисках педала и тихо проклинах След известно време навлече криво-ляво изпомачканите си дрехи и запали цигара.
— Вече съм добре, Флойд. Защо не си опази нервите? Какво толкова важно щеше да стане. Сега вече не можем да минем през Пасадина!
— Какво?
— Бомбата… Ще се обадят в Пасадина да ни задържат. Полицията положително ще поиска да се запознае с тип, който вози бомби в колата си.
Замислих се. Беше права, разбира се.
— Вярно е, че беше грешка — признах си аз. — Но какво друго можех да сторя?
— Можеше да се сдържиш. Той едва ли щеше да ме убие.
Не това искаше да каже, разбира се.
— Добре, трябваше да се сдържа. Значи Пасадина отпада.
Тя разтвори картата и се зае да я изучава. Ръцете й леко потрепваха.
— Трябва да заобиколим през Алтадена и Монровия — съобщи решението си тя.
— Така ще направим — рекох, после протегнах ръка и я привлякох към себе си.
— Радвам се, че си изпусна нервите — едва чуто прошепна тя.
Изминахме в мълчание около два километра, после изведнъж нещо помръдна в главата ми.
— Пусни радиото и го нагласи на десети канал — рекох. — Това е полицейската вълна. Искам да чуя какви нареждания се изпращат до патрулните коли.
Ръката й беше достатъчно стабилна да натисне бутона и да завърти копчето. Радиото тихо пропука.
Слушахме купища съобщения и продължавахме да летим в нощта. Катастрофа на булевард Сънсет, обир на бензиностанция.
— Няма нищо за нас, слава богу — въздъхнах аз. — Наближаваме Алтадена. По нищо не личи да ни чака официално посрещане, но дори и да ни чака, ние няма да спрем.