Металическият глас от радиото изведнъж остро излая:
— Говори полицейското управление в Лос Анджелис! До всички патрулни коли! Повтарям съобщението, излъчено в девет и десет. Търсете черен буик „Роудмастър“! По всяка вероятност с него бяха Флойд Джак-сън — убиецът на Брет! Следват данните на колата с подробно описание: Водачът на споменатата кола вероятно е Флойд Джаксън, търсен във връзка с убийството на Линдзи Брет. Придружава го слабо чернокосо момиче с панталони и тясна блузка. За последен път колата е забелязана на пътя за Пасадина. Очаквайте нова информация.
Никой от нас не промълви нито дума. Продължавах да натискам газта. В Алтадена май никой не беше чувал за Флойд Джаксън. Минахме по главната улица с четирийсет километра в час. Наближаваше десет и половина, по улицата нарядко преминаваха коли, хора почти не се мяркаха. Никой не беше въоръжен, никой не прояви любопитство към нас.
Седяхме вдървено и чакахме. Радиото пропука и забръмча. Представих си колко много ченгета чакат като нас в бързите си коли, готови да се втурнат по дирите ни. Стисках волана с такава сила, че пръстите ме заболяха. На светлината на уличните лампи зървах за миг профила на Вида. Беше пребледняла и напрегната.
— Внимание! До всички коли! Информация във връзка с убийството на Брет! Търсените лица са: Джон Ръкс, под чието име вероятно се крие Флойд Джаксън. Описание: метър осемдесет и три, осемдесет килограма, трийсет и три годишен, тъмна коса, вероятно боядисана, мургав, здрав, облечен е в светлосив костюм и мека шапка в същия цвят. Номер две: Вида Ръкс. Описание: метър и седемдесет, петдесет и пет килограма, около двайсет и четири годишна, тъмна коса, сини очи, облечена е в черни панталони и тъмночервена блузка. Пътуват към Пасадина, но вероятно вече са сменили маршрута си. Особено внимание към колите, патрулиращи по магистрали 2, 66, 70 и 79. Не поемайте никакви рискове. При последното си засичане Ръкс е пробил кордона с помощта на ръчна граната. Патрулните коли трябва да арестуват споменатата двойка за разпит. Край.
Натиснах рязко спирачката и отбих край пътя.
— Това е, Вида — въздъхнах мрачно аз. — Сега вече и ти си затънала до гуша.
— Умници са, нали? — напрегнато прошепна тя. — А аз си представях, че няма да ни открият! Бомбата прати всичко по дяволите!
Бях толкова бесен, че гласът ми видимо трепереше.
— Ще свърнем към планината. Нищо друго не можем да направим. — Покрих ръката й със своята. — Не изпадай в паника. Няма да им дам и с пръст да те докоснат!
Празни и нищо не означаващи думи. Които въпреки това й донесоха облекчение.
— Не ме е страх — отвърна тя. — Хайде да вървим към планината. Едва ли ще сетят да ни търсят натам.
Запалих мотора и поехме по черния път вдясно от магистралата.
Когато стигнахме подножието на планината, наоколо беше пусто, тъмно и самотно. Нямах представа нито къде отивам, нито какво ще правя. Никаква представа! Продължавах да си мисля за всичките онези коли, които стесняват кръга около нас, а ченгетата вътре държат пръст на спусъка. Спипат ли ме, приказките няма да ми помогнат. Всичко ще стане законно, в съответните срокове. Флойд Джаксън ще бъде убит.
Ако го хванат, разбира се…
Обвих ръка около раменете на Вида.
— Ще ги надхитрим, момиче! — рекох. — Може и да са умници, но ние сме по-големи умници от тях! Ще видиш, че ще ги надхитрим!
Още празни думи.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Събуди ме миризма на кафе. Все още беше тъмно. Седнах и усетих хладния ветрец върху лицето си.
Вида беше клекнала до примуса. Синкавото пламъче хвърляше бледи отблясъци върху лицето й, което изглеждаше тъжно и сурово. Фигурата й в яркооранжеви панталони и дебел пуловер изглеждаше по детски трогателна. Косата й беше вързана отзад с червена лента.
— Мирише чудесно — рекох. После се прозях и отметнах одеялото. Погледнах часовника си. Беше малко след пет сутринта. — Не можа ли да спиш?
Тя вдигна глава и се усмихна. Тъжното изражение беше изчезнало.
— Беше ми студено. Искаш ли кафе?
— Искам, разбира се.
Тя се зае да налива кафето в две големи чаши.
— Слушах радиото — рече. — Мислят, че сме тръгнали към мексиканската граница.
— Тъй ли? Много умно от тяхна страна!
Протегна ми чашата с усмивка, но очите й бяха разтревожени.
— Всички главни пътища са блокирани. Сигурни са, че не можем да се промъкнем.
— Май трябва да се откажем от Тихуана — рекох.
— Така е.
Отпих една бавна глътка. Представа нямах къде можем да отидем.
— Ще трябва да се насочим на север — подхвърли тя, сякаш в отговор на мислите ми. — Не можем да изкараме още една нощ на открито.