Вълнението ми изведнъж се предаде и на нея.
— О, мили! — вкопчи се в ръката ми тя. — Кажи ми, че не си го направил! Не, не ми казвай! Вече виждам, че наистина не си! Каква глупачка съм била да си мисля, че… Няма значение! Бях разстроена. Прости ми, скъпи. Моля те!
— Няма какво да ти прощавам — притеглих я към себе си аз. — Бил е Горман и никой друг!
— Ще говорим по пътя, Флойд. Виж, вече е съвсем светло.
— Горман! — промърморих на себе си аз и поех по изровения коларски път. — Всичко съвпада. Какво знаеш за него, Вида? Не му ли стигаха парите?
— Понякога. Той е комарджия. Обикновено му помагаше Бойд.
— Дай да теглим чертата! Вече знаем, че Бойд му е платил добре, за да си трае за кинжала. Може би е станало така: когато казах на Горман да вземе кинжала от Бойд, онзи си е поискал парите. Той е опасен тип, а Горман вероятно не е бил в състояние да му се издължи. Сигурно ги е профукал. Опита се да измъкне от мен половината мангизи на Брет, ама аз не клъвнах. Бил е отчаян. После е видял единствената възможност да се сдобие с двайсет и пет бона и да се отърве от мен, като ми припише убийството. Отишъл е да гръмне Брет и да прибере парите миг преди моята поява.
— Би трябвало да е действал светкавично.
— Слизането от постамента, прекосяването на терасата и надничането през прозореца ми отнеха общо около три минути. Спокойно би могъл да се справи, особено ако парите са били на бюрото.
— И каква полза от всичко това? — горчиво попита тя. — Нищо не можем да направим. Никой няма да ни повярва.
— Ченгето винаги си остава ченге. Това е по моята част. Мога да отърва кожата само ако докажа, че убиецът на Брет е Горман. И точно това смятам да сторя!
— Но как? Не можеш да се върнеш там!
— След две седмици напрежението ще спадне. Тогава ще се върна.
— Не можеш да кроиш подобни планове, Флойд! Не знаем какво ще стане през тези две седмици.
Беше права, разбира се.
Видяхме колибата в момента, в който слънцето надникна иззад хълмовете. Ако не търсехме нещо подобно, положително щяхме да я пропуснем. Беше полу-скрита зад няколко дървета, намираше се почти на километър встрани от изровения път.
— Точно това ни трябва! — радостно извика Вида. — Отлично скривалище, дано да няма никой!
Спрях колата и слязох.
— Чакай ме тук, ще отида да надникна.
— Вземи пистолета, Флойд.
— Ти май наистина ме мислиш за гангстер — рекох, но все пак взех оръжието.
Колибата бе празна и явно необитавана от години. Иначе беше екстра, със съвсем здрав покрив и напълно суха вътре. Нуждаеше се само от едно здраво почистване. Зад нея имаше широк навес, под който все още стояха остатъци от казан за варене на алкохол, полусрутено огнище, стогалонов резервоар и купчина ръждясали тръби.
Махнах на Вида и тя докара колата.
Разгледахме вътрешността на колибата заедно.
— Чудесна е! — радваше се Вида. — Никога няма да им хрумне да ни търсят тук. В безопасност сме, скъпи! Вече съм сигурна, че сме в безопасност!
Настаняването ни отне цели два дни. Търкахме пода, бършехме прах, поправяхме койките, сглобявахме печката, сечахме дърва. Всичко това не ни оставяше да си мислим за Брет. Дори не слушахме радио.
На втората вечер седяхме пред колибата и гледахме как слънцето потъва зад хълмовете.
— Донеси радиото, Флойд — изведнъж рече Вида. — Живеем си тук като двама глупаци в рая!
— Истинска ваканция! — рекох. — Но ти си права. Май винаги си права…
Отидох до навеса, под който бяхме приютили буика, и извадих радиото. Занесох го пред колибата и го поставих на дървения сандък между двамата. Настроих го на вълната на полицейската радиостанция и в продължение на половин час слушахме за неща, които нямаха нищо общо с нас. Още половин час слушахме танцова музика, предавана от казиното на Сан Луис Бийч.
— Не го изключвай — не издържа Вида и скочи на крака. — Отивам да приготвя вечерята.
Седях и се вслушвах в стъпките й зад гърба си. При всяко прекъсване на музиката се вцепенявах от напрежение и си казвах: „Ето, сега ще прекъснат програмата и ще се захванат с нас!“ Но те не го сториха. Танцовата музика продължаваше да се лее, все едно че Флойд Джаксън никога не го е имало.
Вечеряхме. Радиото продължаваше да ни игнорира.
— Май са ни забравили — рекох. — Изгубили са интерес, точно както предположих. Бас слагам, че и във вестниците нищо не пише!