— Много странно — рече тя и стана да прибере чиниите.
Навън стана тъмно. Взех радиото и влязох в колибата. Вида разпалваше огъня. Нощем тук ставаше доста студено, вятърът откъм морето направо режеше. Тя коленичи пред пламъците, аз се настаних зад нея. Гледах отблясъците по лицето й и за пръв път от много години насам изпитах дълбок вътрешен покой.
Беше странно чувство и аз дори мъничко се стреснах. Какво ли не бях вършил в този живот — измами и лъжи, тъмни комбинации, правене и пръскане на пари, неразумни рискове. Винаги съм бил такъв и съм вършил само това. Много неща са вече забравени, много крайпътни камъни в живота ми маркират нещата, които все още помня, мразя или обичам. Повечето от тях маркират падение, много по-малко са светлите. Лица в мрака. Отдавна забравени лица, подсещащи ме за подлост, долна сделка, неспазено обещание. Сякаш прелиствах страниците на отдавна прочетена и забравена книга. Изнудване, лесни пари, прекалено много пиене, постоянно бягство от неприятности. Целта оправдава средствата, независимо колко долни са те. Егоист в джунгла на егоисти. Женя, извън фокус, полузабравени. Смях, елегантен жест с димяща цигара, дълги съблазнителни бедра, полуразтворена рокля, едва доловим аромат на парфюм, нежен пъп с формата на кръст, нокти в раменете ми, бяла плът по бельото: блондинки, брюнетки, червенокоси, сребристи перуки. „Винаги си бил глупак с жените“. „Блондинката е по-близо до тридесетте, отколкото до двадесетте, болезнено усърдна“. „Има неща, които мъжът не трябва да прави. Например да взема пари от жени.“ Дали е вярвала, че съм искрен? Скрита насмешка на лицето, пъха парите в джоба ми, по-късно ще ги открия там. Така е по-лесно… Дребен, незначителен, любовник срещу няколко долара.
„Това е последно! Няма да измъкнеш от мен нито цент повече, гадняр такъв!“ — Ръцете на евреина нервно поглаждат коженото палто. „Трийсет долара! Направо ме ограбваш!“ Изпращам й квитанцията. Романтична справедливост за онзи момент, окаян жест за следващия. Празни джобове. Мъчително желание за цигара и питие. Изнудване. „Писмото… плюс разноските, разбира се.“ Не мога да работя за слава. „А сега и убийство.“ Стъпалата водят само надолу, никога нагоре… „Убийте го като бясно куче“. Убийство. „Внимание! До всички патрулни коли… търсен във връзка с…“ Изненаданият израз в мъртвите празни очи, малката синкава дупчица в средата на челото. „Пипнат ли те, ще те убият!“ Вида. „Не ме интересува. Ти си всичко за мен!“ Светъл момент.
Странно ми е да се чувствам добре.
— Свършваме храната — обади се внезапно Вада.
Гласът и ме стресна. Все едно, че някой светва лампата в празна стая.
— Какво?
— Свършваме храната.
Не бях мислил за това. За нищо не бях се замислял, откакто сме заедно. Сами. В момента, в който проговори, душата ми отново се изпълни с напрежението на преследван беглец. Рай за глупаци, нали така беше казала? Точно така, рай за глупаци!
— Утре ще сляза до Алтадена — рече тя и протегна ръце към огъня.
— Не, ще сляза аз — рекох.
Тя ме погледна през рамо и се усмихна.
— Не ми създавай трудности. Търсят теб, а не мен. Аз съм само жената, която те придружава. Никой няма да ме погледне, когато съм сама. Ще ме закараш до черния път, оттам ще се придвижа пеша. Едва ли ще бъде повече от четири-пет километра до магистралата. Стигна ли там, лесно ще стигна до града. Вероятно на автостоп.
— Не.
Поспорихме още известно време, после тя стана и каза, че отива да си легне.
— Няма да ходиш в Алтадена — упорито повторих аз.
— Отивам да си лягам.
Сутринта я накарах да направи списък на нещата, от които се нуждаем.
— Първо ще насека малко дърва, после ще ида на пазар. Няма от какво да се тревожиш.
Когато се върнах с подпалките, нея я нямаше. Беше взела буика, на масата ме чакаше бележка. Ще се върне бързо, да не се безпокоя, обича ме.
Изведнъж разбрах какво означава това момиче за мен и се втурнах подире й. Извървях пет километра по коларския път и едва тогава се отказах. Съзнах, че само ще утежня положението, ако ни видят заедно. Съзнах, че наистина има шанс да стигне до Алтадена и да се върне обратно, но само ако е сама. Това беше най-дългият ден в живота ми. Когато слънцето най-сетне увисна ниско над хълмовете и от нея все още нямаше следа, бях готов да се хвърля от най-високото дърво надолу с главата.
Но тя се върна. Вече се готвех да тръгвам да я търся, когато забелязах фаровете по коларския път. Сграбчих я в прегръдките си още преди краката й да се докоснат до земята. Не беше необходимо да говоря. Всичко беше ясно.
— Съжалявам, Флойд. Исках да се убедя, че никой не върви подире ми, затова закъснях. В замяна на това взех всичко необходимо.