— Така ли?
— Да. Цигари, уиски и храна, която ще ни стигне поне за една седмица. Взех и вестници.
Нещо в гласа й ме накара да потръпна от мрачно предчувствие. Говореше делнично, прекалено делнично. Не казах нищо, преди да разтоваря колата и да я вкарам под навеса.
После влязох в колибата и затворих вратата. Лицето и изглеждаше бледо и напрегнато под острата светлина на ацетиленовата лампа.
— Мислят, че сме успели да се промъкнем през блокадата — рече тя, докато подреждаше продуктите. — Вестниците са на масата. Всички мислят, че вече сме в Мексико.
Прегледах ги без особен интерес. Първите страници бяха заети от тежка самолетна катастрофа. Убийството на Брет беше отстъпило до трета страница. Вестниците наистина мислеха, че вече сме в Мексико. В един от тях се споменаваше, че Брет е изтеглил от банката двайсет и пет хиляди долара в брой и че от тези пари няма никаква следа. Именно това бил моят мотив за убийството.
Четях, но продължавах да усещам, че нещо не е наред. Вида се правеше на прекалено заета с приготвянето на вечерята, но напрежението й си личеше съвсем ясно. Полазиха ме тръпки.
— Какво има, Вида? — рязко попитах аз. — Нещо лошо ли стана там, в града?
Тя се усмихна само с устни.
— Нищо лошо, скъпи. Всичко мина без грешка. Никой дори не ме погледна.
— Нещо премълчаваш. Какво е то?
— Видях Макс Отис.
Спогледахме се мълчаливо, напрежението над главите ни се превърна в буреносен облак.
— Шофьорът на Горман в Алтадена?
Тя кимна.
— Бях в супермаркета и купувах продуктите. Видях го през прозореца. Влезе в някаква кръчма. Не ме забеляза, в това съм напълно сигурна. Но здравата се изплаших. Какво прави той в Алтадена?
— Няма значение, след като не те е видял. Според мен не трябва да се тревожим за Отис. Ако беше Редфърн…
— Той ме мрази.
— Защо мислиш така? Аз пък се разбрах с него от половин дума. Той мрази Горман и Бойд, но защо трябва да мрази и теб?
Лицето й се изкриви в малка гримаса.
— Винаги си пъхаше носа, дето не му е работа. Хванах го да се рови във вещите ми и се оплаках на Бойд. Оттогава не може да ме понася.
— И това няма значение, след като си сигурна, че не те е видял. А ти си сигурна, нали?
— Да.
През следващите два дни бяхме доста неспокойни. Не си казвахме нищо конкретно, но и двамата се ослушвахме и подскачахме при всяко проскърцване на врата, внезапен порив на вятъра или трополене на мишка под навеса. Все пак се справихме с това. Преследването, започнало с толкова яростен ентусиазъм, беше се разпръснало като утринна мъгла. В това вече можехме да сме сигурни. Радиото също потвърди, че вече сме в Мексико и черното петно, естествено, беше лепнато върху репутацията на полицейския началник О’Рийдън.
Мустаците ми растяха със задоволителна бързина и след още една седмица вече бях готов да се върна в Сан Луис Бийч. Бях твърдо решен да открия убиеца на Брет и колкото повече разсъждавах по този въпрос, толкова по-сигурен ставах, че в дъното на всичко стои Горман.
Не споделих с Вида нищо от това, което бях намислил. Знаех, че тя е против връщането ми там, но не знаех друго — какво да правя с нея, докато съм в Сан Луис Бийч. Да ме придружи беше изключено, но не ми се искаше да я оставям сама в тази самотна колиба. Но проблемът трябва да бъде решен, иначе няма да мога да се заема с убиеца на Брет.
Стана на шестата нощ от престоя ни в колибата. Седяхме пред огъня и слушахме гласа на Боб Хоуп по радиото. Вида ми кърпеше ризата, а аз държах макарата. Съвсем идилична сцена. Вероятно във всеки дом може да се види такава. Засмях се на поредната шега на Хоуп, после вдигнах глава и смехът замръзна в гърлото ми.
Вида се обърна и също замръзна.
Той стоеше на прага с тъжно изражение във влажните очи. Носът му беше леко гърбав, устата презрително свита.
— Каква идилия! — рече. — Съвсем като у дома. Сетих се, че сте някъде тук, като я видях да ме зяпа през витрината. Реших да ви изненадам.
— Здрасти, Макс — рекох.
— Тя продължава ли да се разхожда насън? — попита той и затръшна вратата зад себе си.
Едва тогава видях дулото на пищова 45-и калибър, което мрачно проблясваше в ръката му.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Чайникът завря и през човката му започна да излита плътна струйка пара. Капачето започна да по-тропва. Вида го свали от огъня, после се върна на мястото си и отново се залови с шиене. Бузата й леко потрепваше, устата й промени формата си. Само по това личеше, че усеща присъствието на Макс. Приличаше на човек, който вижда призрака до леглото си, но отказва да го приеме.