— Разбирам — промърморих аз.
— Ами, това е положението… — от устата му се изтръгна нервен смях. — Никой не иска да го съдят за убийство. Това е сериозна работа. Познавах един тип, когото съдиха за убийство. Нае си добър адвокат и потроши маса мангизи, за да убеди съдебните заседатели, че е невинен. Шест дни го съдиха. Бореше се като тигър, но в крайна сметка пак го тикнаха в газовата камера. А това е гадна смърт. Давиш се с отровата цели три минути, преди да се опънеш. Никой не я харесва.
Яйцата започнаха да вдигат мехури и да се пукат в кипящата мазнина. В продължение на една дълга минута това беше единственият шум в колибата.
После той добави:
— Затова стигнах до заключението, че ще направите всичко възможно да избегнете неприятности от подобен характер.
— А намисли ли си цифрата? — попитах.
— Да, според мен двайсет и пет бона са напълно достатъчни. — Ръката му с револвера се повдигна: — Погледнете въпроса и От тази страна…
— Ти си луд! — викнах и се приведох напред. — Та това са всичките ни мангизи! Как ще се измъкнем без пари?
Той отново почеса върха на носа си.
— Не мисля, че погребението ми е близо. Дълго размислях, преди да направя това предложение. — Загаси цигарата си и веднага запали нова. Не ни изпускаше от очи нито за секунда: — Разбира се, знаех, че никак няма да ви се иска да се разделите с тези мангизи и сигурно ще опитате някой и друг номер. Затова се погрижих да свърша някои неща, преди да тръгна насам. Оставих бележка на моята бабичка. Вътре пише къде съм тръгнал и кого търся. Тя е пияница, но акълът й си е на място. Знае какво трябва да направи с тази бележка, ако аз не се появя. Затова предлагам да я караме кротката.
— Ти не предлагаш нищо за продан — рекох. — Да предположим, че получиш тези двайсет и пет бона. Какво ми гарантира, че след това няма да ни предадеш?
— Няма да го сторя, защото те харесвам — отвърна сериозно той. — Няма смисъл да те мамя. Дай парите и забравям за твоето съществуване.
Започнах да разбирам как се чувства плъхът, когато над главата му щракне вратичката на капана.
— Няма да забравиш — рекох. — Както не си забравил наградата от трийсет бона за главата ми. Такова нещо ти никога не би изпуснал, Отис.
Клепачите му трепнаха и очите му се отместиха от лицето ми. Не беше забравил.
— Трябва да тръгвам — въздъхна той. — Съветвам те да приемеш предложението ми, Джаксън. Просто нямаш друг избор.
Вида сложи яйцата в чинията и ги покри с филийки-те пържен бекон. После отвори бутилката с уиски и щедро напълни една чаша.
— Чисто или с вода? — попита. Гласът й стържеше като древен папирус.
— Чисто — отвърна той, без да отмества очи от мен. — Какво ще кажеш, Джаксън?
— Дай му ги! — кратко се обади Вида.
Обърнах се да я погледна. В ъгълчетата на устата й за миг се мярна нещо като горчива усмивка, в следващия момент вече се насочваше към Отис с чиния и чаша в ръце.
— Хубаво тогава — процедих аз, напрегнат като струна на банджо. Тази усмивка ми беше достатъчна. Станах в момента, в който тя стигна до масата. Макс беше насочил пистолета към нея, но, усетил движението ми, бързо го завъртя в моя посока. Вида не пропусна да се възползва от този шанс. Лисна уискито в лицето му, пусна чинията и се вкопчи в ръката с револвера. Разнесе се оглушителен изстрел. Прекосих на два скока тясното помещение и юмрукът ми потъна в брадичката му. Главата му отскочи назад и тялото му се смъкна от стола. Грабнах оръжието, но юмрукът ми беше свършил цялата работа. Забравих за него в момента, в който погледнах Вида. Беше се облегнала на масата с бяло като вар лице, ръката й притискаше гърдите, между пръстите бликаше кръв.
— Вида!
— Нищо ми няма, дреболия — изпъшка тя. — Вържи го!
— Дай да видя!
— Вържи го!
Отстъпих пред пламтящия й поглед.
— Добре.
Прерових джобовете му. В задния джоб открих един пистолет 25-и калибър и празен портфейл. Хвърлих ги на масата, свалих колана му и завързах китките му зад облегалката на стола. Стегнах ги толкова здраво, че месото посиня. После пристъпих към Вида. Беше свалила пуловера си и разглеждаше плитката драскотина на няколко сантиметра от кръста си.
— Дреболия — рече. — Дай ми една мокра кърпа.
Докато почиствах и превързвах раната, никой от двама ни не продума. Като свърших, сипах по едно уиски.
— Доста опасна операция — отбелязах аз. — Ти пое огромен риск, но нямаше какво друго да направим. На мен никога не би позволил да се приближа до масата.
— Мислиш ли, че наистина е оставил бележка на майка си?