— Не зная, може би блъфира, но не мора да бъда сигурен.
Мускулчето на лицето й отново се разигра.
— Трябва да разберем това!
— Но какво, по дяволите, ще правим с него, Вида? Трябва да се махаме оттук!
— Най-важното е бележката!
— Права си.
Надвесих се над Макс и го разтърсих. Измина доста време, преди да даде признаци на живот. Бях го ударил доста по-силно от необходимото. Накрая започна да стене и след минута отвори очи. Когато разпозна надвесената ми фигура, лицето му придоби цвета на непран чаршаф.
— Хайде, Макс — успокоително рекох аз. — Ти изигра своите козове. Сега е наш ред. Къде живееш?
— Няма да говоря!
— Ще говориш. Не искам да те малтретирам, затова е по-добре да говориш. Трябва ни тая твоя бележка. Ако се сдобием с нея, ще те подържим тук около седмица, после ще те пуснем да си вървиш.
— Няма да говоря!
Повдигнах го и започнах да го налагам. При всеки удар го питах къде живее, а той ми казваше да вървя по дяволите. Оказа се голям инат, а на мен никак не ми беше приятно да го обработвам. След един по-силен удар отново изпадна в несвяст. Дръпнах се крачка назад, подухах натъртените си кокалчета и го погледнах с отвращение.
Вида стоеше до стената, лицето й беше като тебешир.
— Губиш време, Флойд — обади се тя.
Хвърлих канче вода върху лицето му и го разтърсих.
— Къде живееш? — отново попитах аз и се приготвих за новата серия тупаници.
Той ми отвърна с проклятия.
— Чакай! — разнесе се гласът на Вида.
Отстъпих крачка назад и се обърнах да я погледна. Тя беше взела ръжена и тъкмо го мушкаше сред въглените.
— Губим време! — прошепнаха устните й, после се разтегнаха в ужасната полуусмивчица, която вече познавах.
Гледахме мълчаливо как желязото побелява от жегата. После Вида го измъкна.
— Дръж го! — изкомандва тя.
— Виж какво…
— Дръж го!
Сграбчих Макс и той изпищя. Тя бавно се приближаваше, зъбите й проблясваха под злобно разтегнатите устни.
Главата му потръпваше от ужас. Аз наднича зад рамото му. Изведнъж усетих как ме обвива хладна пустота.
— Ще говоря — изведнъж рече Макс и краката му омекнаха. Трябваше да поема цялата тежест на отпуснатото му тяло. — Не се доближавай! Живея в четвъртата къща вляво от главния път на влизане в Алтадена. Портичката е боядисана в бяло. Бележката е под възглавницата ми.
Тя пусна ръжена и се извърна. Видях как потрепват раменете й. Тикнах го обратно в стола и побързах да вдигна ръжена, тъй като дъските под него започнаха да пушат.
— Ще тръгвам — рекох.
— Добре.
— Не го изпускай от очи и внимавай.
— Тук ще го завариш. Побързай, Флойд. Докоснах я по рамото, но тя се отдръпна.
— Ще бързам, дете — рекох. — Не се приближавай до него, само го наблюдавай.
Пъхнах револвера 45-и калибър в джоба си, а по-малкия сложих над огнището. На вратата се обърнах. Макс се беше свил на стола си и не сваляше поглед от смръщеното лице на Вида. Тя също го гледаше.
Сетих се за нещо и се върнах до бюфета. Извадих две бутилки уиски. Макс издаде сподавен стон, но аз минах край него, без да го погледна.
Навън беше студено. Небето бе обсипано с едри звезди, луната тъкмо надничаше иззад близкия хълм. Постоях малко на място и търках натъртените си кокалчета. Изражението на Вида не можеше да ми излезе от главата. Нямаше никакво съмнение, че наистина възнамеряваше да го жигоса. Побиха ме тръпки. Разкърших рамене и с бързи крачки се насочих към сайванта, под който дремеше буикът.
След двайсет минути бързо каране стигнах до пътя за Алтадена. Когато спрях пред къщата с бяла портичка, часовникът на арматурното табло показваше десет и двайсет. Не беше кой знае какво, но и аз не очаквах да видя палат. Лунните лъчи осветяваха занемарена градина, паянтова порта и желязна ограда, която наподобяваше бичкия с изронени зъби. Хвана ме страх да се докосна до портичката, защото имах чувството, че ще се събори отгоре ми. Затова прескочих оградата и тръгнах по пътечката към входната врата, покрита с изсъхнала кал. През паянтовите щори на първия етаж проникваше слаба светлина. Изкачих трите дървени стъпала, напипах звънеца и го натиснах.
От двора зад гърба ми се носеше воня на гниещи боклуци и влажни дрехи. Беше толкова силна, че неволно сбърчих нос. Спомних си за Вида, останала сама горе сред хълмовете. После и за лицето на Макс, разкривено от ужас. Помислих си и за буика, който чакаше на улицата. Ако го открие някоя от патрулните коли, с мен е свършено. Ще разберат, че съм в къщата, ще я обкръжат безшумно с всички налични подкрепления, а после ще ме поканят да се предам. Нищо не можеше да се направи. Това беше просто един от неизбежните рискове.