Отвътре се разнесе тътрене на крака и вратата се отвори. Нищо не виждах, но от спарената воня на джин пред себе си заключих, че тя е някъде там.
— Макс вкъщи ли си е? — попитах.
— Кой го търси? — Дебелият дрезгав глас излезе от гърлото като зехтин от тясна бутилка.
— Казвам се Декстър. Вие ли сте госпожа Отис?
— Аз съм.
— Макс ми е разказвал за вас. Разбрах, че търси работа и дойдох да му направя едно предложение.
— Да, ама него го няма.
Направих опит да я видя, но тъмнината беше почти непрогледна. Изпитвах странното чувство, че лъжа един глас, без да мога да видя притежателя му.
— Много лошо. Нарочно се отбих по-късничко, мислех да го заваря у дома. Кога ще се върне?
— Де да знам. Може би скоро… Не знам…
— Плащам добри пари. Каза да му се обадя, ако изскочи нещо. Мога ли да го почакам? Втори такъв шанс скоро няма да има!
— Аз си лягам — в гласа се появи сърдита нотка. — Не знам кога ще се върне.
— В колата имам една-две бутилки скоч — рекох. — С тяхна помощ времето ще мине неусетно.
— Тъй ли? — оживи се гласът. — Защо не каза веднага? Хайде, влизай. В тая скапана къща няма грам пиене! Макс вечно обещава да донесе някое шише и никога не го прави. Влизай, мистър, влизай!
— Първо да взема уискито.
Слязох обратно по стълбите, прекрачих оградата, взех бутилките и се върнах обратно. Тя беше разтворила вратата на дневната и в коридора нахлуваше бледата светлина на газена лампа. Потопих се в миризмата на прах, развалена храна, котки и непрано бельо.
Мама Отис стоеше до газената лампа и ме гледаше с блестящо-черните си очи. Беше ниска, дебела и мръсна. Имаше същия гърбав нос като Макс, но с това се изчерпваше и цялата прилика помежду им. Макар и влажни, очите й съвсем не бяха тъжни. Над едното от тях се надвесваше сивкав кичур, който тя час по час духаше встрани. Би могла да го прикрепи с фиба без особени усилия, но явно й доставяше удоволствие да го духа.
— Да поседнем, а? — предложих аз. — Това е аристократично питие, поне така пише на етикета.
Тя се изкиска и облиза устни. Макс я беше нарекъл пияница и определението му беше абсолютно точно. Ръцете й пъргаво извадиха две мръсни чаши. В нейната се появи толкова уиски, че ако аз трябваше да го изпия, положително и шапката ми щеше да се накваси. Не си направи труда да поддържа някакъв разговор, интересуваха я единствено шишетата. Въоръжих се с търпение и продължих да я наливам, питайки се кога ли ще дойде времето да се тръшне.
Когато стигна до средата на втората бутилка, започнах да се безпокоя, че не съм донесъл достатъчно материал. Когато на дъното на втората бутилка остана само едно малко и аз вече бях на прага на паниката, тя изведнъж изгуби интерес към околната среда. Разбрах, че е преминала границата единствено по факта, че престана да вдига чашата. Седеше насреща ми, гледаше ме с празен поглед и подухваше сивата къдрица на челото си.
Станах и се разтъпках, но тя не направи опит да ме проследи дори с поглед. Реших, че е добре занитена, излязох в коридорчето и поех по стълбите за втория етаж. Горе имаше само три стаи. Едната от тях беше на мама Отис — познах я по купчината празни бутилки в ъгъла.
Съседната беше спретната, чиста и подредена. От синия костюм зад вратата и гумирания шлифер на леглото разбрах, че това е стаята на Макс. Бръкнах под възглавницата и напипах един плик. Седнах на леглото да прочета написаното. Беше доста патетично. Обясняваше на майка си, че когато намери това писмо, той или ще е мъртъв, или ще се намира в безкрайно опасно положение. След това й даваше инструкции как да бъде намерен. Най-подробно обясняваше за наградата и начина да бъде получена. Давал си е сметка, че има работа с разрушен от джина мозък и всичко беше написано сбито и ясно. Цели шест страници й набиваше в главата какво точно трябва да направи и в никакъв случай да не позволява на Кейт (очевидно сестра му) да се докопа до парите.
Изгорих писмото веднага след като го прочетох. После се спуснах на долния етаж. Мама Отис продължаваше да седи на мястото си, празните й очи не се отлепяха от насрещната стена. Ако не продължаваше да подухва кичура коса над челото си, човек би я взел за умряла. В краката й се мотаеше голяма черна котка и душеше миризмата на уиски така, сякаш подобна миризма никога не беше се появявала в този дом. Вероятно е свикнала на джин. Погледна ме замислено и аз се размърдах.
Прибрах двете празни шишета, огледах се да не съм забравил нещо и се насочих към изхода.
На прага спрях като вкопан, ръката ми неволно сграбчи ръкохватката на револвера под сакото. Пред портичката стоеше момиче, зад гърба му мътно проблясваше буикът. Гледахме се, без да помръдваме. Вероятно това е Кейт. Тръгнах бавно натам, като внимавах да скрия празните бутилки зад гърба си.