— Какво желаете, моля? — попита ме тя, когато бях на крачка от портичката. Беше слаба, бледа и зле облечена. Гърбавият нос убиваше всички евентуални наченки на красота.
— Нищо, нищо — промърморих аз с глас, който наподобяваше скърцане на ръждива врата.
— Видяхте ли се с мама или търсите Макс? — продължи да разпитва тя.
— Макс търсех. Исках да му предложа работа, но го няма у дома. Кажете му, че е идвал Франк Дек-стър. Той знае за какво става въпрос.
Котката изтича по пътеката и започна да се отърква в слабичките крака на момичето. Погледът, който ми отправи, беше все така замислен.
— Вече два дни не се е прибирал — рече притеснено момичето и нервно запреплита пръсти. — Не зная къде е и се тревожа.
— Майка ви каза, че тази вечер ще се прибере, но аз нямам време да го изчакам.
— Тя… Тя не е много добре. Едва ли знае нещо конкретно. Макс изчезна преди два дни и оттогава не сме го виждали. Вече си мислех да ида в полицията.
Отворих вратата на колата и пуснах незабелязано празните шишета на седалката.
— Това си е ваша работа — рекох. — Аз просто исках да му предложа нещо изгодно. — Качих се в колата с желанието да съм на много мили оттук в момента, в който тя открие какво сме направили двамата с мамичка.
— Сигурно ще изчакам до утре — рече тя. — Макс е толкова див! Може би има неприятности. Не ми се иска полицията да… — гласът й безпомощно угасна.
— Правилно — рекох. — Изчакайте. Той сигурно не би искал да ходите в полицията. — Завъртях стартера и включих на скорост. — Е, довиждане.
Гледах я в огледалото за обратно виждане. Стоеше под бледите лъчи на луната и ме наблюдаваше. Котката продължаваше да се мотае около тънките й крака. Помислих си за Макс горе в колибата. С окървавено лице, под зорките очи на Вида. Наистина си има неприятности. Свих зад ъгъла и отново погледнах в огледалцето. Изведнъж почувствах, че леко ми прилошава.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вкарах буика под навеса и закрачих към колибата по грубата пожълтяла трева. През бледия диск на луната тичаха черни парцаливи облаци. През целия път се чудех какво да правим с Макс. Стигнах вратата на колибата, без да съм намислил каквото и да било.
Най-близкото до логиката решение беше да го задържим, докато се подготвим за път. Все още не бяхме готови, но след седмица вероятно нещата щяха да са други. Същевременно никак не е лесно да държиш пленник тук за цяла седмица. Трябва да бъда непрекъснато с него или пък да го вържа. И двете възможности криеха съвсем определени трудности. От гледна точка на непосредствените ни интереси най-лесното беше да го откарам нагоре из пущинаците и да му пусна един куршум между очите. Нямаше да го сторя, разбира се. Винаги съм бил против хладнокръвните убийства. Едно убийство при създалите се обстоятелства имаше шанса никога да не бъде разкрито, но пали аз щях да съм този, който трябва да живее с мисълта за него? Очевидно навлизах в нов етап от живота си и подобна мисъл щеше да ми бъде трудна, много трудна. Трябваше да изкачвам стълбата, а не да слизам по нея. Трябваше да стигна някакво по-високо ниво, да го огледам и да видя дали ми харесва. Бях почти сигурен, че ще ми хареса.
Колибата беше потънала в мрак, но така и трябваше да бъде. Доста време изгубих, за да закова плътен капак на прозорчето. Защото си давах сметка, че ивица светлина от това високо място положително ще се вижда на мили наоколо. Приближих се безшумно до вратата, послушах малко, почуках.
— Вида?
В паузата на очакването ми мина през главата, че Макс е успял да изиграе някой номер на момичето и сега дебне зад вратата с пистолет в ръка. После вратата се отвори и на прага се очерта фигурата на Вида.
— Слава богу — рекох. Влязох и затворих вратата зад себе си.
Макс седеше там, където го бях оставил. Кръвта по лицето му беше засъхнала. Приличаше на спешен случаи, докаран пред реанимацията на „Бърза помощ“. Само дето аз нямах намерение да му обръщам чак толкова внимание.
— Намери ли я? — попита Вида. Гласът й прозвуча с метален оттенък.
— Изгорих я. Някакви неприятности?
— Не.
Пристъпих към Макс с отметната на тила шапка и ръце в джобовете на панталоните. Започнах да се поклащам на пети и пръсти.
— Всички козове бяха в ръцете ти, но не успя да ги разиграеш както трябва — рекох. — Това доказва, че си глупак.
Той ме гледаше с подпухналите си очи. На лицето му бяха изписани злоба и страх.
— Не си й направил нищо лошо, нали?