— За какъв ме вземаш? Просто ударихме заедно по няколко чашки и толкова.
— Така си представях нещата и аз — пое въздух той. — Все пак се радвам, че не си й сторил нищо лошо. Тя не е лоша старица.
Спомних си за мръсотията и купищата празни бутилки и неволно сбърчих нос. Все пак тя му е майка, помислих. Затова човек може да го оправдае.
— Можеш да станеш и да се измиеш — рекох. — Не опитвай разни умни номера, защото ще те гръмна без колебание, макар да признавам, че не ми се иска да стигаме дотам.
Разкопчах колана около китките му и му помогнах да се изправи. Вида се приближи до огнището и взе пистолета. Явно беше решена да не допуска изненади. Гледаше с присвити очи как Макс разтърква китките си и тежко пъшка.
След като си изми лицето и почисти раните си, той се върна при мен в общото помещение.
— Не е зле да хапнем нещо — извърнах се към Вида аз. — А после ще си лягаме. Сядай — последната дума беше предназначена за Макс.
Той се подчини и загледа действията на Вида. Изглеждаше много по-изплашен от нея, отколкото от мен.
— Ще трябва да останеш тук за известно време — рекох. — Едва ли ще ти е много приятно, но сам си го избра. Ще те храня и поя, но все още не съм решил какво да правя с теб.
— Можеш да ме пуснеш у дома — промълви той. — Заклевам се, че няма да си отворя устата пред никой!
— Не ставай смешен. Хич не ми е до тъпи вицове!
Вечеряхме, той очевидно нямаше апетит. И как да има, когато насреща му стоеше Вида и го наблюдаваше с леден поглед.
Когато разчистихме масата и се приготвихме за сън, вече преваляше полунощ. Струпах няколко празни чувала в ъгъла.
— Ще спиш тук — рекох. — Преди това ще те завържа. Не се опитвай да се измъкнеш, защото първо ще стрелям, а после ще поднасям извинения. Хлътнали сме прекалено дълбоко, за да си позволим рискове с плъх като теб!
Той беше много покорен. Остана напълно неподвижен, докато отново увивах китките му с колана. Заведох го при чувалите и той покорно клекна край тях. Заключих входната врата и сложих ключа в джоба си. Можеше да се измъкне единствено през прозорците, но за тази цел ще трябва да разбие капака. Не можех да не го чуя.
Двамата с Вида се прибрахме във вътрешното помещение и оставихме вратата открехната. Изпитвах смъртна умора. Пред очите ми продължаваше да стои лицето на мама Отис. Все подухваше онова кичурче, погледът й се изцъкляше заедно с опразването на бутилката пред нея.
— Как ти е раната? — попитах.
— Добре. Малко възпалена, но иначе всичко е наред.
Седях на ръба на одъра и гледах как се съблича. Тялото й беше толкова прекрасно, че нещо зашава в гърдите ми въпреки всички усложнения около Макс.
— Какво стана в онази къща? — попита тя и нахлузи през глава прозрачната си нощница. Тънката материя покри прекрасното тяло и в стаята изведнъж се смрачи.
— Нищо особено. Бабичката наистина е алкохоличка. Напоих я и тя се вцепени. Бележката беше под възглавницата му. Истински динамит! Изгорих я веднага.
— Ще те познае ли, ако те види отново?
— Не зная. Натряска се здравата, вероятно няма…
Тя се плъзна върху нара.
— А с него какво ще правим?
Говорехме шепнешком, за да не ни чува. Атмосферата в колибата рязко се промени, вече с нищо не напомняше дом. Завързаният мъж в преддверието я превърна в обикновено убежище.
— Ще го държим тук. Какво друго можем да направим?
— Знае, че си пускаш мустаци.
Гледаше ме напрегнато, тикът на бузата й отново се появи.
— Не трябва да го изпускаме от очи. Всичко развали този тип, а?
— Да.
Започнах да се събличам.
— Ако Мик беше на мое място, досега да му е видял сметката! Нищо друго не заслужава този мръсник! Нас да изнудва! Пфу! Ако не беше ти, щеше да ни остави голи като пушки!
Тя погледна встрани.
— Казва ли ти някой…
— Така е.
Покатерих се на нара и се наведох да духна свещта.
— Най-добре за нас би било да го премахнем, Флойд — каза тя. — Този човек ме плаши!
— Хич и не си мисли подобно нещо!
— Добре.
Пресегнах се и докоснах ръката й. Беше суха и студена.
— Не мисли за това. Нищо друго не можем да направим. Още най-много седмица и тръгваме.
— Той ще ни предаде на полицията. Те вече са убедени, че сме в Мексико. Но веднага ще ни погнат, след като това копеле им разкаже какво знае.
Беше права, разбира се.
— Може би трябва да го вземем с нас. Ако успеем наистина да се прехвърлим в Мексико, ще можем да го пуснем.
— Не го мислиш сериозно, нали? Така никога няма да докажеш, че не си убил Брет.
Замислих се. Ако полицията разбере, че все още се намираме на територията на щата, нямах никаква надежда да спипам Горман.