— Вярно е — рекох. Изведнъж ми се прииска да се сгуша в нея. — Искаш ли да се преместиш по-наблизо?
— Не сега. Все още ме боли раната. Утре вечер, мили.
— Добре.
Гледах в мрака. Чувствувах се самотен. Сякаш бяхме вървели ръка за ръка по тясна пътечка и изведнъж се бяхме изправили пред непреодолимо препятствие. Оттатък Макс се въртеше и пъшкаше. Очевидно не му беше удобно. Веднъж тихо простена и на мен ми до-жаля.
— Не бих искала цял живот да живея в Мексико — внезапно се обади Вида.
— Няма да се наложи. Една година ще е предостатъчна.
— Една година е много. Никога няма да успееш да напипаш нишките. Изчакаш ли цяла година, едва ли ще успееш да докажеш, че Горман е убиецът на Брет.
— Екстра сме се подредили, а? Не съм убил Брет, но всички са убедени в противното. Мога да докажа, че не съм убил Брет само ако видя сметката на Макс! Но до какво ще доведе всичко това? Опитвам се да докажа, че не съм убиец, но единственият начин да го сторя е да стана такъв! Много сладка каша, нали? Добре, да допуснем, че го убия. Дори никой нищо да не узнае, ние двамата с теб ще го знаем, нали? Ще живеем заедно, но тази мисъл в главите ни ще промени много неща. В началото може би няма да й обръщаме внимание, но в крайна сметка ще стане точно така!
— Вярно е. Не трябва да го убиваш.
С това се върнахме там, откъдето започнахме. Пълен кръг без никаква вратичка.
— Може би ще измислим нещо.
— Може да се разболее и да умре.
— Фантасмагории! Като го гледам, ще изкара поне още четирийсет години!
— Така е. Но може да претърпи злополука.
— Едва ли. Той е от предпазливите. Стига вече, това до нищо няма да ни отведе!
Оттатък Макс започна да хърка.
— Не му пука. Знае, че е в безопасност. — В гласа й прозвуча нескрита горчивина.
— Опитай се да поспиш. Така и цяла нощ да си говорим, нищо няма да променим!
— Да.
Лежах и размишлявах. Не виждах никакъв изход от създалото се положение. Ако го пуснем, ще ни предаде заради наградата. Ако го държим тук, ще трябва постоянно да го наблюдаваме и въпреки това няма да сме застраховани от изненади. Ако си съберем багажа и тръгнем, ще спечелим най-много един ден. После полицията отново, ще е по петите ни. Възелът в главата ми нарастваше и изглеждаше все по-неразрешим. Чух тихите хлипове на Вида, но нямах сърце да я успокоявам. Мракът беше плътен и душен. Дълго не можах да заспя от хъркането на Макс, а когато най-сетне го сторих, сънувах, че Вида се е обърнала срещу мен и се е съюзила с Макс. Гледах ги как се подсмиват. Аз бях този, който лежи върху чувалите в преддверието, а те двамата бяха вътре на наровете. Лежах в мрака и слушах как си шепнат. Бях сигурен, че кроят планове как да ме ликвидират.
Събудих се облян в студена пот и рязко се надигнах. Сърцето ми лудо блъскаше. Не чувах хъркането на Макс и изпаднах в паника. Протегнах ръка към Вида, но напипах само меката и още топла вдлъбнатинка на възглавницата. Останах неподвижен, кръвта във вените ми струеше на ледени потоци.
— Вида? — тихо повиках аз. — Къде си?
Нещо в преддверието помръдна. Хлъзнах се на пода, измъкнах фенерчето и насочих лъча към наровете. Бях сам. Отвън проскърца дъска и аз скочих към револвера. Вратата между двете помещения беше затворена. Добре си спомнях, че я бяхме оставили открехната преди лягане. Стоях замръзнал на място. Стисках револвера, лъчът на фенерчето сочеше в ключалката. Резето бавно се повдигна и вратата започна да се отваря. Дръпнах предпазителя, космите на врата ми леко настръхнаха.
На прага се изправи Вида.
— Какво става? — дрезгаво прошепнах аз. — Какво правиш?
Тя не отговори. Пристъпи бавно към мен, ръцете й висяха безжизнено отстрани. Сякаш плуваше във въздуха. Облечена в бялата си нощница, приличаше на призрак.
Лицето й попадна в яркия кръг на фенерчето и едва тогава видях, че очите й са затворени. Тя ходеше насън. Мъртвешки бледото лице и загадката на спящото тяло, придвижващо се по импулсите на съня, ме накараха да отскоча назад. Чувах равното й дишане, беше дивно красива. Никога не бях я виждал толкова красива! Мина край мен, покатери се на нара и се сгуши между завивките. Погледах я известно време, после се наведох да я завия. Ръцете ми трепереха, сърцето ми щеше да изскочи през гърлото.
— Всичко е наред, мили — промърмори през полуотворените си устни тя. — Вече не трябва да се тревожим за нищо…
Ако до този момент ме побиваха тръпки, то след него направо ме заля ледена вълна. Тръгнах към вратата и ясно почувствах как краката ми се подгъват. От преддверието не долиташе нито звук. Стоях и се ослушвах, не ми се влизаше там. Колибата леко потръпваше от поривите на вятъра, дърветата шумоляха. С върховно усилие на волята бутнах вратата и насочих лъча на фенерчето пред себе си.