Макс лежеше на пода в локва кръв, на гърдите му зееше грозна рана. Нещо черно стърчеше от нея.
Пристъпих към него с такова усилие, сякаш се борех срещу ураганен вятър. Ножът й го беше пронизал право в сърцето. Лицето му изглеждаше спокойно и някак щастливо. Беше умрял в съня си и по този блажен израз разбрах, че не е усетил нищо.
Не зная колко дълго съм стоял над трупа, но беше дълго. Това е убийство! Открият ли този труп, шансовете ми са нула, дори и да им кажа, че Вида го е извършила в съня си. Кой ли ще ми повярва? Тук сме само ние двамата. Ако аз не съм убиецът, значи е тя. Редфърн ще умре от кеф при подобна постановка. Но тя не го е убила! Дори в този момент не знае, че той е мъртъв! Дори ръката й да е нанесла фаталния удар, тя не го е убила! В този момент ми хрумна мисълта, че в никакъв случай не трябва да й казвам какво е станало. Прекалено много я обичах, за да й причиня подобно страдание. Имаше шанс да го изнеса оттук и да го погреба някъде, преди да се е събудила. Ще й кажа, че е избягал. Ще й кажа каквото и да е, само не истината.
Наведох се и издърпах ножа. От раната бликна фонтан ярка кръв.
Промъкнах се в стаичката и пипнешком взех дрехите си. Тя спеше кротко, на устните й играеше лека усмивка. Излязох с дрехите в ръце и внимателно затворих вратата. Не посмях да запаля лампата и се облякох на светлината на фенерчето. После си сипах четири пръста скоч. Не гледах към Макс, само от мисълта, че трябва да го докосна, ме побиваха тръпки.
Питието оказа благотворното си влияние и аз вече по-спокойно се насочих към ъгъла, където бяха струпани инструментите. Хванах дръжката на една лопата и в този момент цялата проклета купчина се стовари с трясък на пода.
— Кой е? — долетя до ушите ми стреснатият глас на Вида. В следващата секунда вратата се отвори и тя застана на прага с прибледняло лице и побелели от напрежение очи. По лицето ми се затъркаляха едри капки пот, сърцето ми се сви в тревожно очакване.
— Всичко е наред — дрезгаво казах аз. — Стой си там.
— Флойд! Какво става, какво правиш?
— Стой настрана! — извиках. Не можах да прикрия ужаса в гласа си. — Иди да си легнеш, стой настрана!
— Защо, Флойд?… — Очите й се опряха на лопатата в ръката ми и бавно започнаха да се разширяват. Главата й се стрелна по посока на Макс, но тялото му тънеше в мрак.
— Какво правиш?
— Стой настрана, Вида! Остави ме сам!
— Какво си направил?
— Е, добре! — захвърлих лопатата аз. — Каквото трябва, това съм направил! Стой настрана, само това искам от теб! Хайде, иди оттатък!
Тя се приближи до лампата и я запали. Ръцете й бяха стабилни, но лицето й беше бяло като току-що навалял сняг. Под ярката светлина на ацетиленовата лампа кръвта върху ризата на Макс беше ярка като напъпила роза.
Тя сподавено изпищя, после дълго гледа към сгърченото на пода тяло.
— Нали се разбрахме да не го правим? — най-сетне прошепнаха побелелите й устни. — Защо стори обратното?
— Нищо друго не можа да ми хрумне…
— Ако някога го открият…
— Знам, не е нужно да ми обясняваш. Иди да си легнеш. Не трябва да се забъркваш в това.
— Не. Ще ти помогна.
Решителността в гласа й беше такава, че нервите ми се сгърчиха.
— Махай се! — изревах извън себе си аз. — И без теб ми е достатъчно гадно да се оправям с тоя труп! Изчезвай веднага!
Тя изтича в спалнята и затръшна вратата след себе си, а аз треперех като йога насред сеанс. Дори новите четири пръста скоч не можаха да оправят работата. Стиснах лопатата под мишница и излязох навън, без да поглеждам към Макс.
Беше започнало да вали. Седмици наред от небето не беше капнала дори капчица дъжд, но ето го — точно когато не трябва! Огледах се. Мрак, пустош, само вятърът виеше в клоните на дърветата. Място, съвсем подходящо за убийство!
Отидох под навеса, хвърлих лопатата на задната седалка и изкарах буика навън. Няма смисъл да го погребвам в близост до колибата. Последното му пътуване ще трябва да е доста дълго.
Влязох в колибата. Тя се беше навела над тялото на Макс напълно облечена.
— Какво правиш, по дяволите?
— Всичко е наред, Флойд. Не се ядосвай.
Приближих се.
Беше го сложила върху едно одеяло и тъкмо завързваше краищата отгоре му. Вече изглеждаше съвсем безобидно — просто един вързоп бельо за пералнята. Беше направила това, от което аз се ужасявах.
— Вида!
— О, стига вече! — рече тя и се отдръпна от мен.
— Вече мога да се справя. Ти не трябва да имаш нищо общо с това. Искам да стоиш настрана!
— Няма да стане! И какво значение има? Нима мислиш, че някой ще повярва на подобно нещо?