Гледахме се в очите. Нейните бяха ледени и това ме тревожеше.
— Добре.
Аз хванах раменете, а тя — краката. Докато го изнасяхме от колибата, аз си мислех за сестра му — слаба, бледа и зле облечена. „Макс е толкова див! Може би има неприятности.“ Е, това слага край на всичките му неприятности в бъдеще.
Потеглихме през хълмовете в мрака и дъжда. Той беше върху гумената стелка в багажника. Аз продължавах да мисля за него, за вида, в който го открих. Вида остана в колата, а аз се заех да копая. Работех под светлината на фаровете и непрекъснато усещах очите й върху себе си. Погребахме го на дълбоко. При спускането одеялото се развърза и пред очите ни се белна мъртвото му лице. Пуснах го и се отдръпнах. Тялото му тупна в мократа дупка, но лицето му си остана запечатано в съзнанието ми.
Отделихме много време да зариваме дупката и да прикриваме следите от копането. Ако продължи да вали, на сутринта едва ли щяха да са останали някакви следи. Никой няма да го открие.
Потеглихме обратно. Бяхме мокри и премръзнали. Никой не говореше. На пода на колибата имаше локва кръв и двамата се заехме с нея. Изтъркахме внимателно и гумената стелка на багажника, после се заехме да се оглеждаме за негови вещи. Открих празния му портфейл под масата. Вътре шумоляха някакви хартийки, но аз го пъхнах в задния си джоб, без да го поглеждам. Никак не ми беше до проверки. Най-сетне всичко свърши. От Макс нямаше следа, но въпреки това присъствието му се усещаше с болезнена яснота. Ясно го виждах изправен на прага, после седнал на масата с подигравателно изражение на лицето; облегнат назад с окървавени скули и разбити устни; проснат на пода със смирено изражение и стърчащ от гърдите нож.
— Не би трябвало да го правиш. — Думите излетяха от устата й така, сякаш не бе успяла да ги задържи. — Няма да кажа нито дума повече, но бих дала всичко на света да не беше се случвало това!
Можех да й кажа всичко. Исках, но не го сторих. И без това животът ми беше такава бъркотия. Една гадост повече или по-малко не беше от особено значение. Поне така си представях нещата в онзи момент. При нея беше различно — тя вървеше нагоре и подобно нещо би я разбило.
— Нека не говорим повече — рекох. — По-добре да изпием по едно кафе, а ти да се преоблечеш.
Тя напълни чайника и го сложи на огъня.
— Как мислиш, ще тръгнат ли да го търсят насам?
— Едва ли — отвърнах. — Никой не знае, че е тук. Ако изобщо си направят труда да го търсят, вероятно ще се насочат към крайбрежието. Никой няма да обърне особено внимание и на майка му. Той не е Линдзи Брет.
— Ще останем ли тук? — Нямаме друг избор.
— Иска ми се да се махаме — потръпна тя. — Все ми се струва, че е тук, около нас.
— На мен също. Но трябва да останем. Просто няма къде другаде да отидем. Само тук сме в безопасност.
Когато кафето в чашите ни свърши, над хълмовете вече се зазоряваше. Помислих си за дългия ден пред нас. Всеки потънал в собствените си мисли. Отношенията ни никога нямаше да бъдат като преди. Тя мисли, че аз съм убил Макс, аз пък зная обратното. Не, никога няма да бъдат същите. Странни животинчета са жените. Човек никога не може да бъде сигурен какво ще му сервират. Любовта между мъжа и жената е нещо особено крехко и чупливо. В момента, в който престане да ме обича, животът ми ще бъде изцяло в ръцете й. Гледах я и не можех да преценя дали вече не го е сторила. Мъчно ми беше. Още една стъпка надолу, поредният провал. От него едва ли ще успея да се измъкна.
През следващите три дни всичко се рушеше. Всичко, което бяхме успели да създадем помежду си. Започна с най-незначителни неща. Изведнъж открихме, че нямаме какво да си кажем. Беше ни трудно да поддържаме някакъв разговор, защото хора в нашето положение едва ли могат да говорят за нещо друго, освен за любовта, която ги свързва. Но ние не говорехме за нея, а се опитвахме да поддържаме някаква пародия на нормални отношения — правехме забележки за дъжда, питахме се докога ще ни стигне храната, бих ли сложил нов пън в огъня, защо тя не закърпи скъсания ми чорап. Тя престана да идва в прегръдките ми, а и аз не я молех за това. Никой от двамата не обсъждаше създалото се положение, просто мълчаливо го приемахме. Тя се събличаше и лягаше на своя нар, докато аз поддържах огъня в преддверието. Не исках да се тормозя от гледката на разсъблеченото й тяло, знаех, че няма смисъл. Веднъж-два пъти я докоснах и тя не можеше да прикрие потръпването си. Престанах да го правя. Макс беше между нас двайсет и четири часа в денонощието. Не излизаше от главите ни нито за миг. През тези три дни напрежението ни стана такова, че му трябваше само една малка искрица, за да избухне. Но искрицата я нямаше. И двамата бяхме страшно внимателни.