Нощем духах свещта и пред очите ми моментално изплуваше бялата й, плуваща сред стаята фигура със затворени очи и прекрасно лице. Знаех, че и тя мисли за мен, там, някъде в мрака. И си представя как се прокрадвам до малкия нещастник с вързани на гърба ръце и забивам ножа в гърдите му. Имах чувството, че тази представа става все по-ужасна и тя ме мисли за все по-отвратително чудовище.
Все с тези мисли в главата клечах край огъня и се готвех за дългата нощ. Тя вече беше вътре в стаичката и чувах как се съблича. Заключих входната врата, угасих лампата и й дадох още няколко минути. Когато влязох, тя вече беше свита на нара си, с гръб към вратата. Вече бяхме стигнали и този етап — да не може да ме гледа.
— Лека нощ — рекох и се отпуснах на своя нар.
— Лека нощ.
Спускането не само продължава, но и става стремително, помислих си аз. Всичко рухва, Вида се изплъзва от мен като пясък между пръстите. Мъртвото лице на Макс. Горман тържествуващо се хили. Обилен материал за нощни кошмари.
Не усетих кога съм заспал, но се събудих рязко. Откакто умря Макс, спях лошо, скачах и-при най-лекия шум. Сега ме събудиха стъпки. Беше тъмно, нищо не виждах. Едва чутото проскърцваме накара сърцето ми да заблъска лудо, тръпки полазиха по гърба ми. Слязох от нара с мисълта за Макс в главата. Нови стъпки, тихо и равно дишане съвсем близо до мен. Натиснах бутона на електрическото фенерче.
Не зная как съм я пропуснал в мрака, беше на крачка от мен. Очите й бяха затворени, обкръжено от разпуснатите черни коси, лицето й беше прекрасно. Отдръпнах се с разтуптяно сърце. В ръцете й имаше нож — същия, с който й режех парцалчета при пристигането на Макс. Гледах я как докосва одеялото на нара ми. Наблюдавах с ужас как вдига ножа високо над главата си и го забива до дръжката в купчината смачкано бельо. Там, където допреди секунди се намираше тялото ми.
— Сега вече ще си добре, мили — прошепна тя и устните й се разтегнаха в доволна усмивка. — Няма да се тревожиш от нищо.
Покатери се обратно на своя нар, зави се с одеялото и притихна. Дишането й беше леко и спокойно, като на току-що заспало дете.
Оставих я там и минах в преддверието. Огънят гаснеше. Сложих нова цепеница в него, като внимавах да не вдигам шум. После се настаних пред него и се опитах да не треперя.
Не затворих очи до разсъмване.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато над хълмовете изскочи яркият диск на слънцето, аз влязох във вътрешното помещение и взех дрехите си. Беше ставала, тъй като капакът на прозореца беше вдигнат, а самият той — широко отворен. Тя лежеше на нара с широко отворени очи. Хората казват, че любовта и омразата са разделени от тънко косъмче. След случката през нощта аз бях здравата разтърсен. Вече се страхувах от нея, а това чувство беше на крачка от омразата. Тя не пожела да срещне погледа ми и извърна глава. Очите й бяха жестоки.
— Не чух кога си станал — равно и спокойно промълви тя.
— Гледах да не вдигам шум — отвърнах. — Не можах да спя.
Лежеше и мълчаливо ме гледаше как си събирам дрехите. Развръзката беше близо Чувствах я.
— Стой тук — рекох. — Още е много рано. Ще направя кафе.
— Не се бави Вече е време да си поговорим, нали? — Гласът й звучеше любезно като на просяк, на когото току-що са пуснали нещо в паничката. И точно толкова искрено.
Ето, това е. Не й позволих да разбере, че сме стигнали до едно и също заключение.
— Веднага се връщам.
Облякох се и се избръснах, докато водата завираше. Ръката ми доста трепереше и като по чудо не се порязах. Сипах кафето, глътнах два пръста скоч в отделна чаша. Сякаш пиех отвара от киселец.
Тя се беше сресала, през косата й минаваше тясна копринена панделка Посрещна ме все така свита върху нара. Не изглеждаше добре — бледа и прекалено вглъбена в себе си. Очите й неспокойно подскачаха и това никак не ми хареса.
— Престанало е да вали — съобщих й аз. — Времето се оправя. — Страшно уместна забележка, особено на фона на ярките слънчеви лъчи, които свободно нахлуваха през отворения прозорец. Все пак изпитвах нуждата да кажа нещо, каквото и да е то.
Тя взе каната за кафе, без да ме гледа.
— Седни, ако обичаш.
Не можех да повярвам, че само допреди два дни се бяхме любили Гласовете са нещо много особено — ако ги слуша внимателно, човек може да научи от тях далеч повече, отколкото от изражението на лицето. А аз слушах внимателно, много внимателно. Излишно беше да се заблуждавам повече. Всичко е ясно.
Седнах по-встрани. Пропастта между телата ни беше толкова голяма, колкото и тази между чувствата ни.
— Помниш ли си думите, когато разговаряхме за Макс? — рязко попита тя.