— Казах куп неща.
— За разликата.
Отпих глътка кафе и отправих намръщен взор в пода. Значи това беше начинът, на който се е спряла.
— Предполагам, че си спомням — рекох. — Беше цяла реч: „Да допуснем, че го убия. Дори никой да не узнае, ще го знаем ние двамата. Ще живеем заедно, но тази мисъл ще направи всичко различно.“ Отначало може и да не й обръщаме внимание, но тя ще го направи „Нещо подобно казах…“?
— Значи и ти си го мислел?
— Да.
— И тя го направи различно, нали?
— Тогава казах, че само предполагам, но сега виждам, че наистина е така.
Настана мълчание Усещах неудобството й с онази яснота, с която усещах хладния утринен въздух, нахлуващ през отворения прозорец.
— Снощи сънувах, че те убивам — промълви тя. Никакво съжаление, просто установяване на един факт.
— Но не си го сторила — рекох, без да я гледам.
Ново мълчание.
— Време е да се махаме оттук — продължи след малко тя. — Не виждам смисъл да продължаваме да сме заедно. Поне засега. Ти ще се измъкнеш по-лесно, ако си сам.
Стана ми приятно, че мисли за моята безопасност, но не очаквах подобна насока на разговора. Явно топката остава у мен и аз ще съм този, който трябва да изясни нещата. Отдавна ми е омръзнало да бъда пренебрегван от жените, започваше да ми става навик.
— Добре, след като мислиш така — рекох. Допих кафето си и запалих цигара. Ръцете ми все още не бяха много стабилни.
— Хайде да не се преструваме. И двамата мислим по този начин. Ти, изглежда, не си даваш сметка с какво чувство каза онова, за разликата…
— Получавал съм награди за точно изразяване — рекох. — Някой ден положително ще бъде публикувана книга с мъдрите ми мисли.
— Мисля, че трябва да се обличам.
Това беше начинът й да ми покаже, че дискусията е приключена. И наистина беше така.
— Добре — рекох и минах в другото помещение.
Изправен пред огъня с очи във веселите пламъчета, аз се питах какво ме чака без нея. И с други жени бях достигал до тази фаза, но бе започнало да ми се струва, че с Вида ще бъде по-различно. Затова сега бях мъничко неподготвен. С блондинката, която ми даваше пари, го знаех през цялото време, същото беше и с червенокосата, която забиваше нокти в гърба ми, с всички останали… Но не и с Вида. Съзнавах, че това момиче ще ми липсва. Беше успяла да заеме място в живота ми и от това място дълго време ще лъха пустота.
Не след дълго тя влезе при мен. Носеше багажа си. Беше облечена с яркожълтите панталони и пуловера, с които я видях за пръв път. Колко отдавна беше това! Въпреки бледото лице и загриженото изражение върху него, тя пак беше приятна гледка.
— Къде отиваш? — попитах. — Няма смисъл сами да си търсим белята. Все още ни търсят навсякъде.
— Не се тревожи за мен.
— Да, ама се тревожа. Възнамерявам да притисна Горман. Докато не докажа, че той е убил Брет, примката ще бъде все около врата ми. А ако те прибере полицията, ти може би ще проговориш. Това е положението.
— Няма да ме прибере. Не съм вчерашна.
— Съжалявам, но докато не спипам Горман, ти трябва да бъдеш на безопасно място. Ще се върнеш при Мик.
— Не.
— Ще се върнеш, Вида.
— Казах не.
Гледахме се с блеснали от гняв очи. Искрицата, от която толкова се пазехме, беше вече в барута.
— Притисна ли Горман, ще бъдеш птичка волна. Така ще стане, Вида. Колкото по-бързо проумееш това, толкова по-добре!
— Искаш да убиеш и мен, нали? — трепна гласът й. Това не го очаквах. Тази сутрин тя беше пълна с изненади.
— Какви ги дрънкаш?
— Искаш да ме убиеш точно както уби Брет и Макс!
— Не започвай пак…
Ако не беше масата, сигурно щях да я изпреваря. Но тя първа се докопа до пистолета 25-и калибър. Бях забравил, че си стои там, над камината. Сграбчи го и го насочи в гърдите ми. Аз тъкмо преобръщах масата. Гледаше ме така, че моментално замръзнах на място. Лицето й ми беше съвсем чуждо — мрачно, зло, опасно…
— Такива сметки си правиш, нали? — дрезгаво извика тя. — Първо Брет, после Макс, а сега и мен! Добре успя да ме заблудиш! Повярвах на глупостите за Горман и сигурно щях да вярвам докрай, че той е убил Брет. Но ти премахна Макс! Премахна го напълно хладнокръвно! Само закоравял убиец може да направи подобно нещо. Той беше беззащитен, ръцете му бяха вързани, спеше дълбоко! Как можа?! — Гласът й стана почти истеричен. — И как аз можах да се доверявам на чудовище като теб? Сега ти преча, нали? Знам прекалено много. Твоят скъп приятел Кейси трябва да ме пази, докато измислиш как да ме ликвидираш! Няма да стане!
— Ти си луда! Не съм убил Брет!
— Хайде, продължавай! Кажи, че не си убил и Макс! — Подигравателният смях ме накара да подскоча. Добре, хубавице, ще си го получиш!