— Точно така, не съм го убил! — рекох. — Уби го ти! Уби го, докато се разхождаше насън! С очите си те видях! Е, какво ще кажеш сега?
Очите й се замъглиха от омраза и отвращение.
— Господи, по едно време мислех, че наистина те обичам! Бойд каза, че си долен мошеник и едва сега виждам, че наистина си такъв! Не, ти си нещо още по-лошо — ти си жалка отрепка!
— Добре де, отрепка съм! — ревнах аз. — Но ти казах истината! Мислех да не ти казвам, но сама си го изпроси! Ти отиде там и…
— Да не мислиш, че ти вярвам? — кресна тя. — Да не мислиш, че някой ще ти повярва? Подобно нещо може да роди само гадно и мръсно мозъче като твоето! Не ме е страх от теб, между нас всичко е свършено! Ясно ли ти е? Свършено!
Гледах я и усещах как ме напуска яростта. Беше права. Никой няма да повярва на подобна трева! Не трябваше да се изпускам, трябваше да се опитам да запазя последната частица от нейното уважение. Но вече е късно, твърде късно!
— Окей, забрави го! Забрави всичко! Ще ти трябват пари. Ще разделим парите на Бойд След като си сигурна, че можеш да се грижиш сама за себе си — направи го!
— Няма да пипна нито цент от гадните ти пари! Презирам те! Стой си на мястото и не мърдай! Само едно подозрително движение и ще си го получиш!
— Добре, след като искаш… Мислиш ли, че ми пука?
— Не мърдай и престани да дрънкаш!
Престанах да дрънкам и не мърдах. В този момент наистина не ми пукаше от нищо. Ако ченгетата бяха пред вратата, щях да ги поканя да влязат с цялата си сърдечност.
Тя взе в ръка двете си чанти, дулото на пистолета продължаваше да е насочено в гърдите ми.
— Ще ти оставя колата в началото на коларския път — рече. — Ако ти трябва, можеш да я вземеш оттам.
— Можеш да я откараш право в ада, ако искаш! — отвърнах аз и обърнах гръб.
Вратата се затръшна. Стоях като истукан и ми беше кофти. След минута отвън забръмча мотор. Отидох до вратата и надникнах. Буикът подскачаше по тревата и се спускаше към коларския път в ниското. Виждах фигурата й зад волана. Брадичката й беше решително вирната.
— Вида!
Не се обърна. Не зная дали ме чу, но втори път не извиках. Буикът набираше скорост. Гледах го, докато се превърна в едва забележима чертица на фона на зелените хълмове.
Все още нямаше седем и слънчевите лъчи още не прежуряха. Стана ми хладно. Първото ми движение беше по посока на бутилката с уиски. Докато я прегръщах, ми хрумна, че с всички жени е било все същото. Отлетят ли от клончето, аз се вкопчвам в шишето. Не, този път няма да стане така. Стига съм се правил на алкохолик заради жени! Поклатих бутилката в ръката си. На етикета пишеше, че това е аристократична напитка и сигурно беше така. Но това не можеше да ме спре. Запратих шишето в отсрещната стена. То се разби с трясък, разхвърчаха се стъклени шрапнели, по пода потече кафява вадичка уиски.
Заповядах си да изтрия Вида от съзнанието и наистина го исках. Имах да върша много работа. Трябва да пипна Горман. Разполагах с пари и излишък от пращящо здраве. Писна ми да бъда преследван от ченгетата. Ще пипна Горман и ще докажа своята невинност, само ченгетата да не пипнат Вида преди това! Защото тя ще пропее. Няма да си направи труда да Ме прикрива. Бях сигурен в това. Време за губене няма!
Влязох във вътрешното помещение и си събрах багажа. Огледах се. Доказателствата за престоя ни тук бяха изобилни, но нямах време да ги прикривам. Ако някой се натъкне на тази колиба, веднага ще разбере, че е била използвана за убежище. А след две минути размисъл ще се досети и кой точно се е крил тук. Както и да е. Досега никой не беше минавал насам, да се надяваме, че и за в бъдеще ще остане така.
Липсваха каквито и да било доказателства за присъствието на Вида тук. Ако не се брои едва доловимият аромат на парфюма й. Бях достатъчно сантиментален да потърся някакъв последен сломен от нея, но не го сторих.
Тя каза, че ще остави буика в началото на коларския път. Колкото по-бързо стигна дотам, толкова по-добре. Ще трябва да рискувам и да закарам колата обратно при Мик. Нямах друг избор. С малко късмет имах шанс да се промъкна покрай тъпите ченгета на Санта Медина.
Ето как стана всичко. Открих колата на половин километър от коларския път, скрита зад храсталаците. Вътре се усещаше още по-силно ароматът на парфюма й. Стана ми тъжно и самотно, но тръснах глава и прогоних тези чувства от душата си. Ключът за стартера беше в жабката. Акуратна, както винаги. Докато карах по пътя за Алтадена, се взирах във всяка срещната жена. Нито една от тях не беше Вида.
Влязох в една от градските аптеки и набрах номера на Мик. Никой не ми обръщаше внимание, никой не хукна да бяга. Гласът на Мик звучеше така, сякаш току-що го бях вдигнал от сън. Казах му, че се връщам, казах му, че сега се наричам Франк Декстър и че едва ли някой ще ме познае.