— Какво ви накара да помислите, че момичето не е Алма?
Той се усмихна.
— Знаете как се случва понякога. Ние сме подозрителни типове, мистър Декстър. Някой в Галъп беше споменал, че в колата имало две момичета. Но шерифът каза, че това е лъжа и вероятно наистина е било така.
— Кой е този някой?
— Забравих му името. Вече не живее в областта.
— Знаете ли къде е отишъл?
— В Амарило. Но това не е свидетел, на когото може да се вярва. Сутрин е пиян, а следобед търси пари да си купи къркачка. Всички бяхме убедени, че дрънка глупости.
— Ще приема като лична услуга това, за което ще ви помоля — рекох. — Да ми намерите името и адреса на този човек.
Това отне известно време, но в края на краищата дребосъкът намери това, което ми трябва.
— Казва се Джек Незби — рече и ми подаде листче с адреса.
Отбих се в къщата, в която се е крила Алма Бейли, но хазайката беше крайно нелюбезна и отказа да ми даде каквато и да било информация. Потеглих за Амарило. Открих Незби в бара на главната улица. Беше стар, свадлив и леко къркан. Настроението му се оправи, когато го почерпих с едно двойно уиски.
Да, помнел отлично пристигането на Алма в Галъп. После насочи костелив пръст в гърдите ми и мрачно процеди:
— Цялата работа беше нагласена! Федералното ченге искаше да пипне наградата! В колата имаше две момичета. Видях ги толкова ясно, колкото виждам теб! Едната беше хубава, а другата нищо особено. И шерифът ги видя, но се направи на луд, защото ченгето го подкупи. Когато казах какво съм видял, те ме заплашиха, че ще ме затворят за скитничество.
Гледах го с известно недоверие. Редакторът беше съвсем прав — този човек не може да бъде достоверен свидетел. Никой съд нямаше да му обърне внимание, но ние не се намирахме в съда.
— Как изглеждаше онази?… Дето не била нищо особено?
Той направи опит да събуди полумъртвата си памет, после се отказа.
— Не помня — призна си той. — Не й обърнах достатъчно внимание. Отдавна не съм по тая част, мистър. Но бяха две — в това мога да се закълна!
— И тя ли беше руса?
— Не знам.
— Кое те накара да кажеш, че не е нищо особено?
— Ами… — Въпросът ми го изненада. — Вероятно дрехите… Беше облечена в стар мръсен шлифер, не носеше шапка. Докато другата беше тип-топ. Наистина. Знаеш какво имам предвид.
Нямаше какво друго да измъкна от него. Поръчах му още едно двойно уиски и го зарязах. Седнах в колата и се замислих. Прехвърлих в главата си всичко, което бях видял и чул след първата ми среща с Горман. Това ми отне повече от час. Записах все още неясното си хрумване на гърба на празен плик. Все още се движех пипнешком, но виждах пред себе си някаква мъждива светлинка. Бях убеден, че ще се докопам до нещо, трябва ми единствено упорство. Спомних си всичко, което Вида ми разказа за своето минало. Колата ми беше паркирана на същия път, по който тя някога беше пътувала от Уокомис за Холивуд — щатска магистрала 66. Някъде по нея се намира и ресторантчето, в което беше работила. Реших да го открия, просто за всеки случай.
Издирването ми отне цели два дни. Спирах във всяко крайпътно кафене или ресторант, задавах купища въпроси. Най-сетне го открих. Беше в близост до Клинтън. Познах го по големия обор отзад.
Паркирах отпред, бутнах мрежестата зрата и влязох. Нищо особено. Просторна трапезария с извит под формата на S тезгях, няколко маси за по-претенциозните посетители. Обичайната хладилна витрина със сандвичи, обичайният монетен джукбокс в ъгъла.
Зад тезгяха стоеше слаб и навъсен мъж, очите му се рееха неизвестно къде. Не си направи труда да погледне кой влиза, до ушите ми достигна равнодушният му глас:
— Какво да бъде?
Поръчах си кафе и ябълков пай. Той тръсна чашата с кафе отпреде ми и се зае да реже пая.
— Работила ли е тук жена на име Вида Ръкс? — попитах го аз.
— И да е работила, какво от това? — тръсна чинийката пред мен той и ми отправи един враждебен поглед.
— Опитвам се да я открия — рекох. — Малък финансов въпрос за уреждане. Всяка полезна информация заплащам с десетачка.
— Неприятности ли има?
— Не. Един човек й остави двеста долара и аз трябва да й ги предам. — Извадих две петачки и му позволих да ги разгледа добре.
— Наистина работеше тук — кимна той. — Не зная къде е сега. Тръгна за Холивуд, но нямам представа дали е стигнала там.
— Да ви се намира нейна снимка?
— Не.
— Беше готино маце, нали?
— Курва. Не оставяше шофьорите на мира. А си обърна главата, а е завлякла някой от тях в обора! — Веждите му се свъсиха от неприятните спомени. — Боклук!
— Тъмнокоса, хубаво тяло, сини очи… — подсказах му аз. — Така ли изглеждаше?