Изчаках толкова, колкото ми бе необходимо да се уверя, че тава наистина е тя, после й се изплъзнах от погледа и след бърза обиколка на квартала се озовах зад гърба й. Нито разбра нещо, нито се опита да разбере. Залепих се за гърба й като пиявица.
Учудена и ядосана от внезапното ми изчезване, тя продължи лутането си по улиците още известно време. Нито веднъж не се сети да погледне назад. Търсеше ме и се чудеше къде съм изчезнал. След като се отчая от тази дейност, тя спря на един ъгъл и очевидно се замисли за следващите си ходове. Аз бях на три-четири метра зад нея, прикрил лицето си с разтворен вестник.
Не ме виждаше просто защото не очакваше да съм толкова близо до нея. Накрая сви рамене и се насочи към близкия паркинг. Колата ми беше на удобно място и лесно се залепих зад новичката мъркюри, в която влезе тя.
Напуснахме Санта Медина и след известно време разбрах, че вероятната цел на пътешествието ни ще бъде Сан Бернадино. По този път нямаше друг град. Дадох газ, задминах я и я изгубих от очи в облаци прах. Когато тя се появи в Сан Бернадино, аз вече бях успял да паркирам колата си и да наема едно двуместно спортно купе. Поех спокойно след нея и това беше най-лесното нещо на света.
Исках да разбера къде живее и тя прилежно ме отведе чак до вратата. Сякаш крадях стотинки от шапката на слепец — толкова беше лесно. Къщата се намираше на върха на един хълм, заобиколена от добре поддържана градина. Видях с очите си как паркира новичката мъркюри пред входа и влиза вътре. Това ми беше достатъчно.
След кратка справка в центъра на градчето разбрах, че е наела тази мебелирана вила. Качих се на колата и се върнах в Санта Медина с чувството, че краят е близко.
В продължение на няколко минути обяснявах на Мик какво искам от него. В началото той беше склонен да спори, но аз успях да го убедя в правилността на замисъла си.
Рано на следващата сутрин заминах за Сан Бернадино, оставих колата в един гараж и тръгнах пеша към къщата на Вида. Прикрития край нея имаше в изобилие. Настаних се зад един храст срещу входа и зачаках да се появи.
Чаках дълго, тя се появи чак около обед. Изправя се на горния край на входното стълбище и внимателно огледа градината. Очите й се насочиха право в мен, но това не ме разтревожи. Би трябвало да има рентгенов апарат, за да ме види зад този храст. Гледах я от разстояние петдесетина метра и имах чувството, че е болна. Червената коса изобщо не й отиваше, лицето й бе бледо и измъчено, под очите й имаше тъмни кръгове. Беше облякла рокля на жълти и черни цветя, която подхождаше великолепно на стройната й фигура. В ръцете си държеше широкопола лятна шапка. Всичко беше очевидно ново, току-що закупено. Явно разполагаше с пари.
Гледах я как се насочва към колата и потегля за Санта Медина Очевидно пак ще ме търси. Оставих я на спокойствие. Бях дошъл тук, за да огледам къщата. Ако намеря това, което очаквах да открия, ще дойде времето и да си поговорим.
Когато се уверих, че е заминала, аз излязох иззад храста и се насочих към вратата. Натиснах звънеца и зачаках. Никой не ми отвори. Преди да се заема с ключалката, хвърлих един внимателен поглед наоколо. Високи цъфнали храсти прикриваха вратата откъм пътя. Едва ли някой може да ме види. Само след минута езичето изщрака и аз бутнах вратата.
Посрещна ме единствено леката миризма на парфюма й. Не си позволих никакви рискове и се заех да оглеждам стаите с пистолет в ръка. Стана ми ясно, че живее сама, без прислуга. Къщата беше студена, чиста и безлична. Съжалих я, че живее на подобно място. Дори колибата с всичките й неудобства много повече наподобяваше дом.
След като се уверих, че никой не се крие в гардеробите или зад завесите, аз се насочих към спалнята й. Бях почти сигурен, че няма да се върне преди залез слънце, но не можех да разчитам на предположения. Затова трябваше да работя с максимална бързина.
Гардеробът в спалнята беше заключен, но това не ми създаде никакви затруднения. Ниско долу, на най-широката дъска, лежеше куфарът й. Той също беше заключен и този път не успях да се справя с ключалката. Накрая го отворих като разрязах кожата над нея.
Две неща от съдържанието му привлякоха моето внимание. Голяма пачка петачки и двайсетачки плюс златна пудриера. Прекарах пръст до банкнотите. Бяха най-малко двайсет бона — част от сумата, която Брет ми бе обещал за кинжала. Не се изненадах. Вече бях сигурен кой е убил Брет и гледката пред очите ми само потвърждаваше този факт.
— Не мърдай! — просъска откъм вратата тя.
Не я очаквах, но все пак си давах сметка за подобна възможност. Именно по този въпрос си бяхме поговорили с Мик.