— Аз не се нуждая от поощрения — рекох. — Къде ще спя?
Още веднъж му се наложи да преглътне гневното си избухване. Врътна се и изхвърча от стаята.
Последвах го нагоре по стълбите и влязох в една спалня със застоял въздух. Нищо й нямаше, само дето се усещаше, че от години не е използвана.
— Лека нощ, Джаксън — отривисто изрече домакинът ми и побърза да изчезне.
Налях си един малък скоч, глътнах го и се приближих до прозореца. Отворих го и се надвесих навън. Виждах само мрак, сред който се долавяха очертанията на дървета. Лунната светлина не проникваше през гъстите листа. Под прозореца имаше полегат покрив, не, по-скоро нещо като навес над прозорците на долния етаж. Обхванат от съклет, аз прекрачих парапета и стъпих на навеса. От далечния му край получих възможност да видя поляната в цялата й ширина. Вниманието ми бе привлечено от лилавосинкав басейн, проблясващ под лунните лъчи като къс разтопено сребро. Около него имаше ниска ограда, а на оградата седеше човек. По-скоро жена, но не бях сигурен, тъй като беше прекалено далеч. В тъмнината проблясваше огънче на цигара. Ако не беше то, положително бих приел, че става въпрос за статуя — толкова неподвижна беше тази фигура. Погледнах я известно време, тя беше все така неподвижна. Обърнах й гръб и се върнах обратно.
Шофьорът седеше на леглото и ме чакаше.
— Излязох да глътна малко чист въздух — обясних му аз, докато се опитвах да откача крака си от перваза. С нищо не показах, че съм учуден от появата му. — Тук е малко задушно, нали?
— Малко — съгласи се с тих глас той. — Виждали сме се някъде, нали?
— На брега. Казвам се Джаксън.
— Ченгето?
— Допреди месец — ухилих се аз. — Вече не съм в тоя бранш.
— Чух нещо такова… Ченгетата те подгониха, а?
— Подгониха ме — кимнах намерих още една чаша и я напълних с порядъчна доза скоч. — Искаш ли?
— Не мога да стоя дълго — вдигна ръка той. — Няма да им хареса, ако ме заварят тук.
— Дойде да пием по една, така ли?
— Не можех да се сетя кой си — поклати глава той. — Това ме направи неспокоен. Като чух обаче как говориш на онзи задник Паркър, реших, че двамата с тебе ще се разберем.
— Защо не — рекох. — Как се казваш?
— Макс Отис.
— Сигурно отдавна работиш тук…
— Днес ми е първият ден. — Каза го така, сякаш този ден беше продължил прекалено дълго. — Мангизите не са лоши, но непрекъснато ме подритват. В края на седмицата напускам.
— Каза ли им?
— Няма и да им кажа, направо ще си плюя на петите… Паркър е по-гаден от Горман… Непрекъснато се заяжда. Нали видя какво ме направи преди малко…
— Аха… — Не ми беше до съчувствия, трябваше ми информация.
— Какви са задълженията ти тук?
— Всякакви — отвърна с горчива усмивка той. — Готвя, чистя, карам кола, грижа се за дрехите на онзи задник Паркър, купувам продукти и напитки… Работата не ми тежи, но те са гадняри!
— Откога живеят тук?
— Не ти ли казах? От един ден — заедно с мен… Аз ги настаних.
— А мебелите и всичко останало?
— Включено е в наема.
— За колко време е платено?
— Откъде да знам. Дават ми заповеди и аз ги изпълнявам. Нищо друго не са ми казали.
— Само двамата ли са?
— Има и едно момиче.
Аха. Пресуших чашата си и сипах по още едно.
— Виждал ли си я?
Той кимна.
— Готино маце, ама надуто. Казва се Вида Ръкс. Обича Паркър точно колкото мен.
— Тя ли е там, до басейна?
— Сигурно. По цял ден се мотае.
— Кой те нае?
— Паркър. Срещна ме в центъра, знаеше всичко за мен. Рече, че направил известни проучвания и решил да ми предложи да изкарам някой долар. — Очите му се сведоха към ръката с чашата. — Ако го знаех какъв е плъх, щях да се изплюя на мръсните му мангизи! Ако не беше пищовът, досега да съм му друснал един по мутрата!
— Значи и пищов носи, а?
— Под мишницата, в специален кобур. Носи го така, сякаш е готов да го измъкне всеки момент.
— Тия двамата съдружници ли са?
— Не ми се вярва, ама и аз зная колкото теб. Никой не се обажда по телефона, няма кореспонденция, няма делови срещи… Изглеждат така, сякаш чакат да стане нещо.
Ухилих се. Ще стане, и още как!
— Добре, приятелче. А сега бягай да спиш. Дръж си ушите отворени, ако сме умни, може и да се по-облажим.
— И ти ли нищо не знаеш? За какво те домъкнаха? Това, което подготвят, не ми харесва. Искам да зная какво става!
— Ще ти кажа нещо. Това маце Ръкс се разхожда насън.
— Ами? — стресна се той.
— Затова съм тук. И още нещо — много лесно си сваля дрешките…
Тази информация го накара да се замисли за миг, но в крайна сметка я прие с видимо задоволство.
— Доста е апетитничка! — въздъхна той.