— А какво си помисли първия път, когато отвори очи и видя мен?
Тя изсумтя.
— Помислих си, че си груб и плашещ.
— Друго?
— И секси. И че миришеш на хубаво.
— Така е по-добре.
От партито над тях се разнесе музика. Гостите се смееха. Някой пееше. Чуха изпукване на тапи и звън на чаши.
Но тук, на плажа; бяха сами с морето и залеза — и един с друг.
Той й се усмихна.
— Благодаря на бога за нощта, когато нахлу в къщата ми и удари главата си достатъчно силно, за да измислиш, че имаш амнезия.
— А аз благодаря на бога, че ти видя приликата ми с Изабел и каза, че сме женени.
— Не знам какво ме прихвана да го кажа. — Той поклати глава, сякаш сам се дивеше на хрумването си.
— Нито пък аз, но всеки път, когато разказваше някоя от онези измислици за Майорка, се поддавах все повече на чара ти. — Тя го целуна по брадичката.
— Питала ли си се някога…? — Но всъщност въпросът беше толкова глупав.
— Дали съм се питала… какво?
Искаше му се да я държи, но не искаше да го гледа, докато правеше предположението си, затова обви ръка около раменете й и я приближи към себе си.
— Питала ли си се някога дали баба ти Изабел те е изпратила в Уолдемър Хауз, защото е обичала Брадли и е искала да му даде още малко щастие?
— Ама че идея. — Медоу притисна глава към гърдите му. — Даваш ли си сметка, че откаченото ми семейство е повлияло на мисленето ти?
— Не ставай смешна. — Той погледна над главата й към морето, където последните лъчи на слънцето оцветяваха водата в златисто. — Аз съм южняк, и докато Вашингтон е бил още дива гора, ние сме гонели духове из къщите си.
— Все пак аз и ти не сме чак толкова различни.
Той се разсмя.
— Ти шегуваш ли се? Не виждаш ли гостите ни? Семействата ни? А я погледни нас самите! — Той посочи босите й крака и своите съсипани кожени обувки. — С теб нямаме нищо общо.
Тя се изви в ръцете му.
— И какво ще правим при това положение?
— Ще празнуваме различието, скъпа моя. — Той я притисна още по-силно и я целуна. — Ще празнуваме различието.