Изабел си помисли, че не я е грижа. Дори заплахата от неодобрението на свекърва й не можеше да я откаже от решението й.
Тя слезе два етажа по-долу до библиотеката. Картината, която носеше внимателно встрани от тялото си, й натежа. Ръцете й се измориха. А и това… това, от което се страхуваше повече от всичко. Но пък когато свършеше… щеше да е завинаги. Толкова облекчаващо.
Тя влезе във величествената стая с безброй библиотечни рафтове с подвързани в кожа томове, масивно бюро и старомоден стол, и ниша, където двойка озъбени лъвове пазеха мраморна камина.
Както очакваше, завари Брадли във фотьойла му, с бърбън на масичката отстрани, и с пура между пръстите.
Беше красив мъж с буйна тъмнокестенява коса. Когато за пръв път го срещна, видът му размъти главата й. Това, а и ласкаещата мисъл да е ухажвана от богат по-възрастен мъж. Беше й казвал винаги най-правилните неща. Беше се наслаждавал на разговорите с нея. Бедността й нямаше значение за него.
И най-важното, възхищаваше се на изкуството й. За пръв път в целия си живот човек, посетил Лувъра, Флоренция и Тадж Махал бе видял в картините й достатъчно обещание, че да извика един от най-изтъкнатите изкуствоведи в света.
Бьорн Кели беше наполовина скандинавец, наполовина ирландец с превръзка на окото, куц и невероятно харизматичен и обаятелен. Освен това не гореше от нетърпение да прекоси половината свят, за да оценява картините на глупачката, завъртяла главата на Брадли. Докато не ги видя. После й се разкрещя за лошата техника и за това, че нямала визия, каза й да спре да цапоти като хлапачка и даде на Брадли имената на двама американски учители по рисуване, достойни за гения й.
Тази беше думата, която Бьорн използва — гений.
Когато Изабел си спомни този момент и как сърцето й преливаше от любов към Брадли, поиска й се да скъса картината, която държеше, над упоритата му, красива глава.
Вместо това обаче прекоси с уверени стъпки библиотеката — край на ходенето на пръсти — и облегна платното на камината срещу него.
Като убоден, той почти се изправи в стола.
— Какво е това, по дяволите? Представата ти за жесток подарък на сбогуване?
— Жест на признателност, Брадли. Без теб никога нямаше да мога да сътворя подобно нещо. — Тя издърпа дървения стол от бюрото и го остави до камината.
— Без мен и без проклетия Кели. — Устните на Брадли бяха толкова свити, че едва се движеха, докато говореше.
— Да. Проклетият Кели също ми помогна.
— Не ми се прави на умница! — сопна й се той.
Изабел го погледна в очите.
— Иначе какво?
Тишината между тях натежа и кипна, но госпожа Греъм влезе в този миг, разваляйки магията.
— Шарън още спи — каза тя. Тонът й подсказваше, че не очаква това да продължи и че Изабел ще е виновната. Госпожа Греъм беше досадна жена, която вечно мърмореше; беше служила трийсет години в най-добрите южняшки семейства и се смяташе за нещо много по-висше от съпругата на Брадли. Госпожа Греъм щеше да изгледа с удоволствие гърба на Изабел.
Макар че сигурно нямаше да е толкова доволна, ако изгубеше работодателката си.
— Почакайте тук — каза й Изабел. — Ще взема бебето, когато свърша. — Тя стъпи на стола и откачи старата картина от стената. После слезе долу, отиде до рафтовете и я сложи там. Като взе платното си, тя се качи отново на стола, но залитна от тежестта.
Брадли скочи, хвана я за кръста и я задържа, докато запази равновесие.
Двамата останаха известно време, без да мърдат, свързани от усещането за допир и завладени от старите чувства: страст, ярост, болка… толкова много болка.
После Брадли отстъпи встрани и избърса ръце в панталоните си.
Обидата разби и малкото, което бе останало от сърцето й, и тя почти се пречупи.
Но не можеше да се самозалъгва: знаеше какво става, когато той вземе да я обижда, а тя се подчинява.
Ръцете й трепереха, докато закачваше картината на кукичката. Тя я нагласи, доколкото можа, и попита:
— Така равна ли е?
— Да. — Гласът му беше рязък.
— Оставям ти най-добрата си работа.
— Ти си една долна, проклета курва. — Отблъскваше я с гласа си, с думите си, с позата си и с обвинителния си поглед.
Госпожа Греъм ахна шокирана.
— Знам. — Изабел погледна надолу към него. — Но няма да оспорвам развода, нито имам претенции за издръжка. Няма да взема нищо твое. Свободен си да търсиш жената на мечтите си. — Тя слезе от стола и го върна до бюрото. Отиде до бавачката, взе Шарън и я притисна силно до гърдите си.