— Чувал съм за него. Управлява бизнес с внос и износ. — Девлин си спомни и друго. — И е откъм сенчестата страна на закона, доколкото ми е известно?
— Доста меко се изказа. — Гейб направи гримаса на отвращение. — Никой никога не е виждал г-н Хопкинс, както той държи да го наричат. Никой не знае къде живее. Досега не е имало полицейски доклади за него. Но все пак се носят много слухове — че възнаграждава предателството с един-единствен изстрел в тила. Че натрапва вонята си чрез заплахи и тормоз. Че винаги разполага с компромат за някой и друг политик или съдия от Атланта.
— Мили боже. Наистина ли е добра идея да използваме негов човек за охраната?
— Абсолютно. Кой има по-надеждна охрана от човек, когото никой никога не е виждал?
— Така е.
— Освен това жените вършат важна работа в охранителния бизнес — мъже нямат право да наблюдават дамските тоалетни на публични места — и затова жените са толкова кът в тази професия. Гарантирам, че през уикенда на официалното откриване няма да има никакви проблеми. — Гейб беше красив мъж, резултат от смесен брак между латиноамериканец и англосаксонка, от които бе взел най-хубавото. Беше висок, мускулест, с черна коса и зелени очи, които караха жените първо да се стъписат, а после да направят крачка напред.
Девлин го знаеше; беше виждал да се случва. Гейб му допадаше. И, което е по-важно, имаше му доверие.
— Знам. — Компютърът му сигнализира. Имаше имейл.
— Отивам да говоря с хората си. — Гейб махна с ръка и излезе от кабинета.
Девлин с нетърпение отвори електронната си поща — и се намръщи.
Докладът беше кратък и убедителен. На четиригодишна възраст, придружавана от доведения си баща, Бьорн Кели, Шарън Бенджамин загива в автомобилна катастрофа в Ирландия. Изабел Бенджамин няма други деца.
„Глупости, написа в отговор Девлин. Ровете по-надълбоко.“
Осем
Медоу се нуждаеше от схема на етажното разпределение. Бе излязла от стаята с идеята, че ще огледа хотела, ще си върне ключа за къщата, мушнат между възглавниците на дивана, ще разгледа картините и ще намери онази, за която бе дошла.
Хей, тя вярваше в силата на позитивното мислене.
Пък и този път си бе подготвила лъжа — ако я хванеха, щеше да заяви, че се е изгубила.
Но беше очарована от обновленията, които бяха превърнали имението Уолдемър Хауз в хотел, наречен „Тайната градина“. Внушителната стара къща, която баба й беше описала с такива подробности, беше напълно променена.
Бяха издигнати стени, за да се създадат стаи, които не е имало преди. Дългите коридори напомняха заешки лабиринти, водещи до затворени и заключени врати, и из тях не забеляза нито едно прозорче. На третия етаж се натъкна на дузина камериерки, някои бутаха колички с чисти чаршафи, други чистеха с прахосмукачки и оправяха леглата. Един мъж инсталираше машина за Кока-Кола до машина за лед.
Тя ги поздрави.
Отвърнаха й.
Хрумна й да ги попита дали не са виждали картината, но веднага след поздрава те се върнаха към работата си, с което й подсказаха, че са заети.
А и да разпитва за картината не беше добра идея; ако Девлин я следеше, както се бе заканил, щеше да види с кого е разговаряла и може би по-късно щеше и той да поговори с него.
Затова продължи с разходката си, оглеждайки произведенията по стените, които бяха напълно посредствени — импресионистични пейзажи, редуващи се с типични семейни портрети от късния XIX и ранния XX век, рисувани от отдавна забравени художници. Хвърли по един бърз поглед на пейзажите, но проучи по-внимателно портретите в търсене на позната черта, усмивка, поза. Изкачи се по величествените стълбища, слезе надолу с модерните асансьори, но не намери търсеното.
Сега лъжата й се бе превърнала в истина. Беше се изгубила, а коридорите бяха зловещо пусти.
Може би не й беше нужен план на имението. А по-скоро компас.
Реши да слезе на долния етаж — веднага щом открие стълбище или асансьор — с надеждата да намери кухнята, където със сигурност някой готвеше. Поне така се надяваше. Беше изгладняла.
Отнякъде долетяха гласове — зад ъгъла — и тя ускори крачка.
— Как е успяла бурята да отнесе дървото? — Беше гласът на Девлин.
— Било е изгнило до корен, сър. — Тя разпозна гласа на човека, който отговори. Беше Сам, мъжът, който предишната вечер искаше да се обади в полицията.
— Сигурно е било любимото дърво на стария Брадли. Добре, нека го изнесат оттук още днес, заедно с другото, удареното от гръм.