— Не знам дали работникът ще може да дойде днес.
— Тогава намери някой, който ще може.
Тя спря. Девлин звучеше по различен начин от преди. Груб, неотстъпчив, непризнаващ оправдания.
— Искам проклетото дърво вън от тук, дънерът да бъде изкоренен, а теренът оправен и засаден наново преди откриването. — Всъщност, тонът на гласа и думите му й напомниха за снощи, за момента, преди да обяви, че тя му е съпруга и за първото й впечатление, че е студен, безмилостен и нечувствителен.
— Да, сър. — Смиреността на Сам подсили това й усещане.
— А матраците? — Вниманието на Девлин прескачаше от една тема на друга.
— Ще пристигнат днес. Фирмата се извини за грешката и предложи да работи извънредно за поставянето им.
— Много мило, но това едва ли е достатъчно да компенсира неудобството, което ми създадоха.
— Знам, затова настоях да включат към доставката и безплатни възглавници за всеки от матраците. Което направиха. — Сам звучеше доволен от себе си.
— Отлично — даде краткото си одобрение Девлин. — А как вървят нещата по наемането на допълнителен персонал преди откриването?
— Шестима нови работника започват днес, а се обади и една жена, която твърди, че има опит в пералнята; чакам я за интервю. Проблемът е, че никой от града не се наема да работи на мястото на предишния пазач.
— Проклети лентяи, дано гният в ада! — Девлин звучеше гневно. Отмъстително. В него се бореха всички емоции, които унищожаваха душата.
Преди да е успял да си навлече още лоша карма, Медоу се запъти към ъгъла и заговори:
— О! Много се радвам, че ви намерих, момчета. Лутам се от един час!
Девлин превключи от безмилостен бизнесмен към галантен чаровник без никакво затруднение.
— Тъкмо щяхме да организираме търсене.
Сам реши да се оттегли, но тя се насочи право към него с протегната ръка.
— Не се запознахме официално миналата нощ. Аз съм Медоу.
— Сам. — Той мушна папката си под мишница и стисна ръката й за кратко.
— Сигурно сте част от охранителния екип? — поинтересува се тя. Мъжът имаше физика на футболен защитник, а оскърбленията на Девлин явно бяха изстъргали от него всякакво чувство за хумор.
— Всъщност, аз съм личният секретар на г-н Фицуилям — отговори той.
Тя се засмя, после осъзна, че той говори сериозно.
— Това е чудесно. Какво ви е накарало да се заемете с работа, обикновено смятана за женска?
— Г-н Фицуилям плаща добре — отвърна кратко той и си тръгна.
Тя го изчака да се отдалечи достатъчно, след което се обърна към Девлин.
— Да не би да го засегнах? Просто имах предвид, че е доста уверен в мъжествеността си.
— Не се безпокой. Не можеш да обидиш Сам. Просто не е много разговорчив. — Огледа я по начин, който й даде да разбере, че Сам вече е далеч от съзнанието му. — Това моята риза ли е?
Спомняйки си несправедливостта, тя пристъпи напред.
— Разбира се, че е твоята. Трябваше да се прикрия по някакъв начин. Какво те накара да мислиш, че ще се разхождам из хотела с дрехи, подхождащи повече на отнесена тийнейджърка, отколкото на…
— Омъжена жена?
— Да. Не! — Тя го погледна с присвити очи. — Не се опитвай да ме объркаш. Вече ти казах, че не си спомням да сме се женили.
— Продължаваш ли да не си спомняш? — Хвана я за ръката и я придърпа към себе си.
— Да. — Внезапно я озари вдъхновение. — Но да те видим ти пък какво знаеш за мен?
— Какво имаш предвид? — Той намота една от къдриците й около пръста си.
— Ако сме се оженили, няма как да не съм ти разказала нещо за живота си. Опресни паметта ми.
— Бих могъл. — Той удължи паузата като се надвеси над нея и си пое дълбоко въздух над главата й. — Но няма да го направя.
— И защо? — Тя също вдиша и познатото му ухание задейства верижна реакция от копнеж, страст и предпазливост. Защото разпозна аромата му, бе спала в прегръдката му и се бе изпълнила с живот.
Това беше мъж, от когото трябваше да се пази.
— Страдаш от амнезия. Най-добре ще е да откриеш истината сама.
По дяволите, биваше си го! Не можеше да го хване, колкото и да се мъчеше.
— Май амнезията ми се разширява. Не си спомням да съм закусвала тази сутрин.
— Гладна ли си? — Говореше близо до ухото й, толкова близо, че още малко и думите му щяха да се превърнат в целувка.