Тя се хранеше с апетит, който го изненада. Не прояви никаква придирчивост към храната — изяде една кифличка и две бисквити с конфитюр, преди да избърше устата си със салфетката, и въздъхна доволно, обхождайки с очи околността.
— Виж тези рододендрони! — каза тя. — Не са ли възхитителни?
Той ги погледна. Цъфтяха. В розово. Не трябваше ли да правят точно това?
— Възхитителни са.
— Защо си нарекъл хотела „Тайната градина“.
Харесваше му, когато тя му предоставяше такава благоприятна възможност.
— Не си ли спомняш, любов моя?
Тя примигна несигурно срещу него.
— Може би защото харесваш книгата на Франсис Ходжсън Бърнет?
— Не съм и чувал за нея.
— Не си чувал за „Тайната градина“? — Тя се хвана за главата театрално. — Чудесна книга. Разказва се за едно момиченце, лишено от обич, и момченце, което си мисли, че е сакато, а баща му е толкова смазан от смъртта на жена си, че не може да обича сина си… а тайната градина изцелява всички тях.
— Звучи… сантиментално. — Любезен начин да каже, че не вярва в подобни емоционални откровения.
— Не! Това е вдъхновяващо.
Не беше възможно да е толкова наивна, нали?
Не. Разбира се, че не. Беше нахлула с взлом в Уолдемър Хауз да търси онази картина. Искаше да я открадне от Брадли Бенджамин — на Девлин не му пукаше за това — но сега тя планираше да краде от него. Никой не е вземал нещо, което принадлежи на Девлин, и после да е изчезвал. Тя скоро щеше да го разбере. Никой, без значение колко привлекателен е, не можеше да краде от него.
Като я погледна безмилостно, той се усмихна в очите й и каза:
— Спомням си…
Ръка в ръка, те бродеха из остров Майорка; откриха един облян от слънце остров, пълен с туристи, плажове, скали, храсти и градини. Чудесни, възхитителни градини. Всеки ден ги очакваше ново приключение, сякаш светът бе току-що сътворен, за да го види той през нейните очи. После, високо на върха на един хълм срещу морето, те откриха малка, забравена пътека, обрасла с бурени и калина… и пълзящи рози и дребни минзухари, едва наболи от пръстта.
— Знаеш какво е минзухар? — попита тя невярващо.
— Вече знам. Ти ми го показа.
Тя присви очи.
— Аз знам какво е минзухар?
Той посочи наоколо.
— Знаеш какво е рододендрон.
Тя кимна неохотно.
— Продължавай.
— Край градината се намирали развалините на една къща, толкова стара, че нямала покрив и половината от стените се били сринали. Тя изпищяла при вида на една малка мишка…
— Явно много съм се променила, защото не се страхувам от мишки.
— Тогава може би аз съм изпищял — каза той нетърпеливо. — Искаш ли да знаеш за Тайната градина, или не?
— Разбира се, че искам. — Тя подпря брадичка на ръката си и очите й се озариха от усмивка.
— Градината била омагьосана. Това било единственото възможно обяснение, което можел да си представи за бриза, който карал цветовете да танцуват и тревата да се вълнува. Храната в кошницата за пикник, която носели, имала вкус на мед и любов, и когато се целунали, светът изчезнал. Останали само те, увити в одеялото, докато около тях градината пеела песента на сирените. На това одеяло, в същата тази градина, двамата за първи път правили любов. Така че в твоя чест аз купих имение с тайна градина. — В нейна чест Девлин Фицуилям, мъж, чийто живот бе ръководен единствено от логиката и стремежа към печалба, бе съчинил история, която със сигурност щеше да я очарова.
С какво го беше омагьосала, че да събуди в него мечтателя и романтика?
— Тук? Във Уолдемър Хауз? Има ли стени и врата? — Сините й очи блестяха хипнотично.
— Стени от камък и врата с катинар. — Харесваше му да я гледа такава — устните й бяха леко отворени и меки, сякаш току-що я бе прелъстил.
— С виещи се пътеки и цветя с всевъзможни аромати и цветове?
— А в самото й сърце, ширнало се кадифе от синя трева, където можеш да танцуваш. — Той седеше на една пейка в средата на двора си, гледаше как бриза се носи над Атлантика, разлюлява цветовете и къдри тревите… и роши лъскавите кичури в косата на Медоу.
А тя го гледаше, сякаш бе въплъщението на най-съкровената й мечта.
Беше използвал гласа си, за да я омагьоса. А сега и той самият се оказа омагьосан.
— Да-а. — Тя откъсна очи от него и разтърка бузите си. — Тук е много топло.