Беше се изчервила. Беше пламнала при мисълта да прави любов с него в градината.
— Мислех, че температурата е доста… приятна. — А тя бе доста очарователна.
— Да. Не съм свикнала с влажността.
Той гледаше лицето й, докато говореха, и претегляше мислено кои от думите й са лъжа и кои истина, като се питаше какво от тях може да използва, за да открие всичко за нея.
— Там, откъдето идваш… не е ли толкова влажно?
— Мисля, че не. — Тя не се хвана на въдицата.
Той беше почти доволен. Правеше каквото трябва, разбира се. Беше дал на детектива номера, на който тя бе звъняла тази сутрин, и го бе изпратил в Атланта — кодът сочеше, че телефонът е в Атланта — за да се опита да открие информация за човека, на когото се е обаждала. Но на Девлин не му се искаше този фарс да свърши толкова скоро. Забавляваше се така, както не се бе забавлявал от години.
— Не. Не беше вярно.
Не се беше забавлявал така никога през живота си.
— Защо дойде точно сега? — попита той. Опитваше се да я подлъже. Безскрупулното копеле Девлин Фицуилям искаше да приключи фарса между тях и да започне наново.
И чакаше на тръни, гледаше как очите й се изпълват с несигурност, безгласно убеждавайки я да му се довери.
Вместо това тя прехапа долната си устна, после прочисти гърлото си.
— Ще ти купя един екземпляр, когато отидем в града.
— Екземпляр? — Той се облегна назад и целият му цинизъм изби на повърхността. — Какъв екземпляр?
— На „Тайната градина“.
Той се разсмя, кратък изблик на веселие.
— Предстои ми откриването на хотел. Нямам време за четене. — Определено не и на сантиментални глупости от рода на „Тайната градина“.
— Аз ще ти я чета.
Дълги следобеди, двамата сгушени в хамака в градината, сами, полюляват се, докато тя му чете някаква момичешка история… защо му прозвуча толкова привлекателно?
Но наистина беше така.
Малката му лъжкиня му предлагаше свят, който той преди ненавиждаше, и го караше да мечтае за този свят почти толкова, колкото и за нея.
За първи път той осъзна, че тя е повече от предизвикателство и развлечение — тя беше опасна.
Намеси се един трети глас, на развеселен мъж, който прозвуча очарователно и аристократично.
— Колко трогателно. Сладкото момиченце ще чете детска книжка на големия, лош предприемач.
— Бух! — и Девлин нагази до колене в реалността. Обърна се и видя рус, добре облечен и до болка познат силует да стои зад него с чаша в ръка. По дяволите. Не и той. Не и сега.
— Четири. Казах ти да се разкараш и да стоиш далеч оттук.
— Точно така. — Четири прехвърли крак върху пейката и седна до Медоу.
— Какво правиш тук?
— Тук живея.
Единадесет
— Или поне живеех доскоро. — Като взе ръката на Медоу, Четири я вдигна към устните си. — Аз съм Брадли Бенджамин Четвърти. Красив, любезен, благороден и неустоим.
Медоу се засмя на неговото безгрижие.
— Виждам.
— С други думи, пълната противоположност на скучния стар Девлин.
— О, не знам. — Тя все още беше полувъзбудена от удоволствието, с което Девлин описваше Тайната градина. — Мисля, че Девлин е невероятно очарователен. — Макар в момента изобщо да не изглеждаше такъв. Седеше, скръстил ръце пред гърдите си. Устата му изглеждаше жестока, със стиснати устни.
— Девлин? Девлин Фицуилям? — Четири изгледа Девлин с невярващи очи. — Не и този Девлин Фицуилям, най-подлият кучи син — моля за извинение, мадам — който някога е ходил по улиците на Чарлстън.
— Същият.
— Имате превръзка на челото. — Четири я докосна леко. — Кажете ми истината. Паднали сте и напълно сте си изгубили разсъдъка.
Предположението му беше достатъчно близко до действителните събития, че да уплаши Медоу и да я накара да погледне въпросително Девлин.
— Къде чу тази история? — попита Девлин.
— Не съм чул нищо. Но това е единственото обяснение, което мога да си представя, за заблудата й. — Четири си взе бисквита. — Никога не позволявай на временните опити на Девлин за цивилизовано отношение да те заблудят. Млякото на човешката доброта е замръзнало във вените му.
Тя гледаше Четири, докато той намаза бисквитата с масло и конфитюр и я изяде на две хапки. Изглеждаше искрен, но… Девлин изглеждаше неразрушим.