Четири изсумтя.
— Той крие всичко. Чувствата, мислите си… и когато най не очакваш — фрас! Цапардосва те и ти разбива ченето. — Той вдигна полуизядената бисквита. — Но готвачът му наистина си го бива, далеч по-добър е от този на баща ми.
— Естествено. — Девлин не губеше време в любезности.
— А и барчето ти с напитки е заредено с най-доброто. — Четири поздрави Девлин като вдигна запотената чаша.
— Пийни си. — Четири продължаваше упорито да дразни Девлин.
Медоу можеше да види защо. Девлин изглеждаше суров като планинец, който се е загубил и е попаднал в най-спокойното, влажно място, където птиците чуруликат и слънцето блещука през гъстите листа.
Четири беше съвсем различен. Той приличаше на някой от черно-белите филми на Фред Астер, които баба й гледаше — слаб, отегчен, добре облечен и богат. Много, много богат. Не беше висок, не повече от един и седемдесет и пет, но синята му спортна блуза, опъната върху мускулестите рамене и сивите му отпуснати панталони опасваха стегната талия. Косата му беше идеално подстригана — и започнала да оплешивява. Тя можеше да се закълне, че някой се е погрижил да напръска лицето му с изкуствен тен. От него се носеше мирис на застояли цигари и скъп одеколон и той звучеше като сладкодумен и благороден южняк.
Тя не можеше да си представи, че прилича на баща си.
Той отпи от чашата, която бе оставил на масичката. Беше същата като тази, от която тя пиеше студен чай. Течността беше кафява като чай. Само че сред ледените кубчета плуваха няколко зелени листенца, а във въздуха се носеше сладкият мирис на бърбън.
Беше едва единайсет преди обяд.
— Аз съм Медоу.
— Медоу. Красиво име, и ви отива. Свежа сте като планинска ливада. Но не разбрах каква е фамилията ви. — Лешниковите очи на Четири играеха развеселено, докато наблюдаваше нетърпението на Девлин.
— Не съм ви я казала.
В този момент се обади Девлин:
— Фицуилям.
— Ухажваш братовчедката си? — предположи Четири. — Това не е ли малко традиционно южняшко за теб, Девлин?
— Тя не ми е братовчедка — прекъсна го Девлин.
Медоу втренчи поглед в отпуснатите си в скута ръце и изпита неистово желание да натъпче кърпата си в гърлото на Девлин.
Четири плъзна поглед по тях, после направи неизбежното заключение:
— Не ти е… съпруга… нали? — Той се задави с течността и започна да кашля, докато от очите му не изскочиха сълзи. Накрая тя го потупа по гърба, за да прочисти дихателните му пътища. Той махна с ръка и изграчи на Девлин:
— Оженил си се? За нея? Я не ме баламосвай. И откога? Чакай, не ми казвай — оженили сте се в Майорка!
Значи бе чул поне някаква част от приказката, която Девлин беше изфантазирал за нея. Това, че ги беше подслушвал я накара да се почувства неловко и леко раздразнена. Измислицата беше нейната история, подарък от Девлин, и не й харесваше да я споделя с друг. И съвсем определено не искаше Четири да започне да задава въпроси за една церемония, която никога не се бе състояла.
— Всъщност, Четири, ти дойде в много неподходящ момент. — Съчувственият тон на Девлин нямаше нищо общо с ликуването му. — Съпругата ми и аз сме тръгнали към града. Така че се омитай.
— Към града ли? — Медоу едва сега чуваше за това.
— Трябва да вземем лекарствата, които ти предписаха — каза Девлин.
Главата я болеше, но не много, но когато понечи да го каже, срещна предупредителния поглед на Девлин.
Хубаво. Отиваха в града.
— Можем да купим един екземпляр от „Тайната градина“, докато сме там.
— Още една причина да се отиде в Амелия шорс — каза той с почти недоловимо раздразнение.
— Страхотно! — усмихна се Четири. — Ще дойда с вас.
— Не, няма да стане. — Девлин беше категоричен. — Отиваме с джипа. Няма място за теб, няма задни седалки.
— Девлин, този тон не ми харесва! Не можеш да ме дразниш с новините за брака си, а после да се отървеш от мен! Трябва да поддържам репутацията си на клюкар, все пак. Дойдох тук с кола. Ще се върна с нея в града. — Четири се засмя тихо и отпи нова глътка, този път по-внимателно. — Докато обаче още сме тук, можеш да ми разкажеш някои пикантни подробности за романса на века.
— Май не разбирате от намеци, а? — възхити се Медоу на непукизма му.
— Скъпа моя, ако човек обръща внимание на всяка обида на Девлин, току-виж започнал да си мисли, че не е харесван. Всъщност, аз съм най-добрият му приятел.