— С изключение на Изабел, обаче. — Девлин вдигна ръката на Медоу към устните си и целуна пръстите й. — Явно Изабел не е мислила за семейството си и чувствата между нея и съпруга й, когато се е забъркала в онази авантюра.
Медоу измъкна ръката си от неговата.
— Предполагам, че е така.
Четири наблюдаваше размяната на реплики помежду им, сякаш виждаше, че нещо не е както трябва.
Беше прав, разбира се. Тя и Девлин бяха двама актьори в кошмарна пиеса, излезли пред публиката, без да знаят какви ще са следващите им реплики и каква ще е следващата сцена. И под маската на цивилизовани маниери и шеги, във вените й пълзяха страх и очакване, причинени не само от ужаса, че може да сбърка и да провали мисията си.
Тя усещаше също така, че я дебнат. Девлин я дебнеше, може би за секс, може би заради… всъщност нямаше представа защо.
Знаеше, само че тя, която бе толкава добра в разчитането на човешките мотиви, не разбира Девлин. Знаеше единствено, че когато той я наблюдава, както го правеше сега, кръвта тече топла и гъста във вените й и й се искаше да отиде някъде с него, да останат насаме, да го целува и докосва… да се люби с него.
— В семейния албум няма и една снимка на Изабел — произнесе Четири замислено. — Баща ми ги е скъсал. Затова ли? Защото се е поддал на чувствата си, а тя ги е предала.
Медоу се извърна от подигравателните очи на Девлин; заби поглед първо в земята, а после го зарея към океана.
— Може би.
— Откъде знаеш, че ги е скъсал? — поинтересува се Девлин.
— Един ден преравях кутиите му със снимки и осъзнах, че тя липсва. Стана ми любопитно и го попитах. — Четири дръпна дълбоко от цигарата си. — И той едва не ми откъсна главата.
— Приятен човек — подхвърли Медоу.
— Вбесяваше се още повече, когато във вестника се появеше някоя картина на Изабел. Представяш ли си, съпругата му Изабел, същата онази, която му сложила рога пред очите на приятелите му, беше продължила живота си и станала известна художничка. — Четири съобщаваше новините с неприкрито удоволствие.
— Сериозно? — Очите на Медоу се разшириха от изненада.
— Тя беше Изабел, любимката на артистичния свят. Не си ли чувала за нея?
— Кой не е чувал за Изабел? — Това трябваше да прозвучи като риторичен въпрос, но Девлин гледаше Медоу. Присмиваше се на Медоу.
А тя едва успяваше да не се сгърчи от вина.
— Картините й стигат до сто хиляди и стойността им расте с времето — каза Четири.
— Сигурно му е неприятно. — Така поне се надяваше.
— Наистина му беше неприятно, че всеки път, когато се хванеше с нов любовник, клюкарските вестникарски рубрики веднага раздухваха слуха. Това особено много го вбесяваше. — Девлин внезапно сложи ръка върху рамото на Четири. — Спомняш ли си, когато те наруга пред цялото училище?
— Ти му каза да спре, а той, какъвто си е задник, те попита каква фамилия ще дадеш на децата си — и сеирджиите се разкикотиха.
— Тогава за първи път държа такъв език — каза Девлин.
— Тогава за пръв път тя спа с Кенеди — усмихна се Четири.
Медоу премести поглед от единия върху другия и изведнъж осъзна колко много си приличат. Нищо чудно, че бяха приятели — е, поне дотолкова, доколкото Девлин позволяваше.
— Защо му е да казва такова глупаво и безсмислено нещо?
— Запомнил е една мантра и я повтаря отново и отново, за да напомня на себе си и на старите задници в Амелия шорс за времена, които отдавна са отминали — каза Девлин.
— В по-голямата част на Америка. Но не и тук. Не и в това градче, където възрастните са готови да убиват, само и само да не се промени проклетият им — пардон, мадам — световен ред и проклетото им — пардон, мадам — почетно място, което заемат в него. — Четири дръпна отново от дима, после хвърли цигарата и я стъпка с пета.
Медоу го погледна.
— Вдигни я.
Той се подчини.
— Браво. А сега дали да не отидем да се запознаем с Брадли Бенджамин? — Докато обзелото я отново възмущение й даваше смелост.
Тя тръгна по стъпалата към ресторанта.
Докато се приближаваха, старците се изправиха. Бяха точно такива, каквито Четири ги беше описал — а Брадли Бенджамин отговаряше напълно на представата, която Медоу имаше за него.
Той беше най-високият между останалите. Със стойка като на военен, с изпънати назад рамене, изправен гръб. Големият му, аристократичен стар нос беше клюмнал. Бялата му коса беше чуплива и гъста, веждите — побелели и рошави. Очите му бяха сиви, хладни и внимателни. Приличаше на едновремешен аристократ — и Медоу изненадана усети прилив на омраза.