Някой хвана китката й.
— Недейте. Кървите.
Мъжът. Онзи с високомерните кафяви очи. Кога бе успял да стигне от вратата до нея?
Обяснението беше просто. Явно е била в безсъзнание. Но не си спомняше да е губила съзнание. Спомняше си само… спомняше си само, че го вижда.
— Сър, да се обадя ли в полицията? — Друг мъж. Услужлив. Безшумен. Експедитивен.
— Обади се на лекарката — каза господин Високомерен.
— И после на полицията, така ли?
— Само на лекарката.
— Да, сър. — Другият прозвуча неодобрително — но се подчини. Стъпките му се отдалечиха.
Господин Високомерен притисна нещо меко до главата й.
Тя примига и се опита да го махне.
— Оставете го там — заповяда той. — Кървите върху килима.
— Добре — промърмори тя. Не иска безценния му килим да се изцапа с кръв.
— Отворете очи — дойде гласът му.
Сигурно беше сбъркала. Това не можеше да е красавецът. Мъж, който се държи така грубо с едно проснато и кървящо на пода момиче, не можеше да е привлекателен.
Отвори очи. Вдигна ги към него.
Той я погледна в отговор — студен, преценяващ поглед.
Сърцето й спря. Дишането й спря. Замръзна.
Защото беше права в едно: той не беше красив — беше груб, спиращ дъха, погледът му пронизваше като мълния и оставяше след себе си мъртъвци.
Но пък какъв начин да умре! Ако това бе наказанието й, задето се е опитала да открадне една безценна картина, то кражбата току-що се бе превърнала в новия й начин на живот.
Господин Високомерен се отпусна на колене до нея. Беше облечен в бяла колосана риза със завити нагоре ръкави.
Хубави ръце.
И сини джинси, които обгръщаха плътно бедрата му.
Той хвана китката й с една ръка, а с другата притисна марля към челото й.
Сърцето й подскачаше в гърдите.
— Коя сте вие? — попита я той.
— Ъъъ…
Очевидно не успя да отговори достатъчно бързо, защото той изстреля втори въпрос:
— Какво правите тук?
— Тук? — Тя повдигна глава и се опита да се огледа. Мигновеното главоболие и гаденето я накараха да се отпусне отново на пода, тя затвори очи и промърмори: — Ще повърна.
Той внимателно докосна с ръка марлята върху главата й. В ушите й нахлуха звуци — как той стои, отдалечава се, връща се обратно.
— Ако се наложи, ето една купа.
Тя отвори очи едва-едва и погледна.
Той държеше в ръце гравирана стъклена ваза със златни орнаменти, изработена в регентски стил. Беше изключителна.
Попита слисана:
— Да не сте побъркан? Това е хоунсдейлска ваза, оригинал. Не мога да повърна в такова нещо!
За един кратък миг от секундата й се стори, че вижда в очите му весели искрици.
Но не. Господин Високомерен беше все така неприветлив както преди, когато произнесе:
— Разбира се. Извинете ме. Изгубил съм си ума. — После се огледа. — А дали ще можете да повърнете в лиможска купа за пунш?
— Няма проблем. Но… — Тя си пое дълга глътка въздух. — Струва ми се, че вече съм добре. Просто трябва да съм внимателна и да не бързам да се изправям.
— Имате мозъчно сътресение.
Убедеността му я направи леко войнствена.
— Не сте лекар.
— Не, разбира се, че не. Нямаше да изпращам за такъв, ако бях.
— Ха… — Напоследък се беше нагледала на лекари и макар той да се държеше твърде покровителствено, както го правеха лекарите, все пак беше прекалено напрегнат, за да пасва на профил на истински медик.
Той продължи:
— Но не е нужно човек да е хирург, за да види, че сте ударили толкова силно лъва, че сте му счупили зъбите.
Тя огледа лъва с присвити очи. Той продължаваше да се зъби, но някак несиметрично.
— Надявам се, че не е лоша поличба.
— Ако е, не знам как да я изтълкувам.
Другият мъж, висок, як, с азиатски очи и тъмен тен, се върна и започна да обикаля наоколо.
— Лекарката е на път за насам.
— Сам, погрижи се да не бъда безпокоен.
Без да я погледне или да дава вид за присъствието й, Сам излезе и затвори вратата след себе си.
— И така: коя сте вие? — Господин Високомерен свали марлята от главата й и се усмихна при вида на разпиляната й коса.
Хората, особено мъжете, имаха склонност да се усмихват, когато виждаха водопада от лъскави медни къдрици. Всъщност, хората, особено мъжете, имаха склонност да се усмихват през цялото време, без значение на какво.