Майката се отпусна и се засмя.
През това време Девлин, Четири и групата стари градски първенци наблюдаваха сцената, не можейки да откъснат очи от лъскавата медна коса на Медоу.
Тя вдигна тримесечното бебе от столчето.
С ъгълчето на окото си Девлин видя, че Бенджамин трепва. Погледна го.
Бенджамин се взираше в Медоу объркано.
Тя подпря бебето на хълбока си, усмихваше му се и му говореше гальовни безсмислици като опитна бавачка.
Бенджамин си пое остро въздух. Цветът се оттече от лицето му. Той направи гримаса и притисна сърцето си с ръка.
Девлин се облегна с доволен вид в стола си. Плановете му се развиваха точно както искаше.
Брадли Бенджамин беше познал внучката на Изабел.
Четиринадесет
— Имате ли екземпляр от „Тайната градина“? — Медоу се наведе през щанда към собственичката на книжарницата в Амелия шорс.
Госпожа Конъми, жена на средна възраст, набита, с мустачки и подозрително черна коса я погледна така, сякаш я беше обидила.
— Разбира се, че имам. Децата обичат да я четат през ваканцията. С твърди или с меки корици?
— С твърди. — Когато госпожа Конъми отиде да я донесе, Медоу се провикна: — Искам я за Девлин. — И без никакво притеснение го посочи.
Другите две клиентки, които тършуваха по рафтовете, се извиха да го погледнат. Едната му се усмихна подигравателно, а другата побърза да се обърне с гръб и тихо се засмя.
С едно-единствено изречение Медоу беше съсипала репутацията му на най-долният кучи син в Амелия шорс.
Госпожа Конъми домъкна един огромен том с нарисувано в импресионистичен стил момиченце от викторианската епоха и го подаде на Медоу, която го пое и изгука доволно.
Госпожа Конъми оправи черните си очила и го изгледа толкова критично, че му напомни за учителката му от първи клас.
— Знаете ли, господин Фицуилям, не е лошо да обмислите дали да не сложите във всяка стая на хотела си по един екземпляр.
— Да! Блестяща идея, госпожо Конъми. — Медоу се обърна към Девлин: — Ще е страхотно допълнение.
— На кого му пука? — Девлин стоеше със стоическа физиономия, скръстил ръце пред гърдите си.
— На всички онези жени, които са чели „Тайната градина“ в младостта си. — Медоу произнесе доверително към госпожа Конъми: — Съпругът ми не я е чел.
Книжарката изцъка с език.
— Толкова хубава история, а и всеки има какво да научи от нея. Искате ли да поръчам един екземпляр с твърди корици за хотела?
— Не мисля… — смотолеви Девлин.
— Не. Хората крадат кърпи, а камо ли една такава луксозна книга. Окото им няма да мигне. — Медоу се плъзна към щанда. — Нямате ли от изданието с меки корици?
— Разбира се, наистина добър избор, госпожо Фицуилям. — Госпожа Конъми одобри Медоу. Разбира се, че я одобри. Кой не го беше направил? — Колко екземпляра ви трябват?
— Да започнем с шейсет — реши Медоу.
— Имаме четирийсет и пет стаи — обади се Девлин.
— Да, но трябва да предвидим евентуални загуби по време на тържественото откриване — каза Медоу благоразумно. — Така че, госпожо Конъми, ще започнем с шейсет и ще ви се обадим, ако ни потрябват още.
— Чудесно. — Собственичката на книжарницата извади тефтера за поръчки и започна да пише. — Как ще платите?
— Девлин, дай й кредитната си карта — инструктира го Медоу.
Той не можеше да повярва, че прави такъв абсурден разход. Разход за сметка на холдинга. Но познаваше финансовата си директорка. Разпитваше за всяка касова бележка. И проклет да е, ако се опиташе да й обясни защо е поръчал шейсет екземпляра от някаква книга за малки момиченца. Докато ровеше в портфейла си, той попита госпожа Конъми:
— Не се ли страхувате от Брадли Бенджамин, че може да затвори книжарницата ви, задето правите бизнес с мен?
— Да не би той да ми плаща ипотеката върху магазина. Както и тази на сградата, в която се намира. — Госпожа Конъми скръсти ръце върху корема си и доволно се усмихна: — Аз я плащам.
Девлин внезапно изпита симпатия към жената.
— Я по-добре ги направете деветдесет екземпляра.