— Да, сър. Така е. — Ярката светлина заслепи Четири. Слепоочията му пулсираха. Но не можеше да се излежава, докато разговаря с този кучи син.
Досега не бе виждал лицето на г-н Хопкинс. Точно преди да изпадне в безсъзнание му се бяха мярнали сребриста коса и блестящи бледосини очи. И съвсем смътно, през мъглата на болката, в главата му изникна картината на остра брадичка и приведени рамене.
Но мигновено разпозна гласа. Това бе гласът на истинското зло.
— Как върви ловът? — попита г-н Хопкинс.
— Не… не съм имал много време да се поогледам все още, но…
— Не ме интересуват оправданията. Искам онова, което ми обещахте.
— Знам. Знам, но просто… сигурен ли сте, че е тук? И че изобщо съществува?
— Да не би да се опитвате да анулирате уговорката ни? — Гласът не се промени. Тонът на г-н Хопкинс звучеше все така дружелюбно и куртоазно.
Но Четири вече бе допуснал веднъж грешката да подцени г-н Хопкинс. Нямаше намерение да я повтаря.
— Не! Не. Просто аз… съм живял тук много години. Има много картини, но не мисля, че си спомням подобна на описаната от вас.
— Не сте там, за да мислите. А за да търсите. Моля ви, г-н Бенджамин, не забравяйте, какво се случи последният път, когато опитахте да се изплъзнете от сделката ни.
Четири прокара пръст по белега на ухото си и изтръпна.
— Не съм забравил — каза едва доловимо.
— Бих могъл съвсем скоро да държа останалата част от ухото ви в дланта си. Или пък пръста ви. Или… да нараня някого, за когото ви е грижа.
Четири се озова на крака до леглото, притиснал здраво телефонната слушалка към ухото си.
— Какво искате да кажете?
— Един толкова симпатичен — и безполезен — човек като вас няма как да не се привърже към хората около себе си. Нали така? Човек като вас постоянно си създава нови приятели, а това дава на човек като мен… контрол върху ситуацията.
Четири почти чуваше усмивката в гласа на г-н Хопкинс и съзнанието му направи логическата връзка.
— Вие ли прерязахте маркуча за хидравликата? Вие ли бяхте?
— Просто не спирайте да търсите, г-н Бенджамин. Не спирайте, и никой друг няма да пострада.
Четири чу тихо пропукване и връзката прекъсна. Той впери поглед в ръката си, стискаща слушалката. Ако нещо се бе случило с Девлин… Девлин го ненавиждаше, но както човек ненавижда нескопосания си по-малък брат. Вчера в Амелия шорс Девлин бе сложил ръката си върху рамото на Четири. За пръв път, откакто Четири бе прецакал нещата толкова жестоко, Девлин си бе спомнил миналото и общите им несгоди, които ги свързваха.
А Медоу… тя бе най-прекрасната жена, която Четири бе срещал някога. Разбира се, едва ли някога би му обърнала по-специално внимание — това никога не се случваше, когато Девлин проявеше интерес към някоя жена — но въпреки това я харесваше. Наистина я харесваше.
И г-н Хопкинс го бе разбрал по някакъв начин.
Някой следеше всяко негово движение и докладваше на г-н Хопкинс.
Трябваше да намери картината — преди Девлин или Медоу, или Четири да намерят смъртта си.
— Джош и Рива са ми любимците. — Медоу пъхна още една възглавница под себе си, за да не й се налага да протяга врат, докато гледа петдесетинчовия телевизор на стената.
— Те са стари. — Кейти беше на шестнайсет и най-младата от седемте прислужнички, скупчили се в различни пози в стаята на Медоу, за да хапнат от ордьоврите на Джордан и да гледат „Пътеводна светлина“.
— Я да мълчиш. Не са стари. Просто имат класическа осанка. — Рашида, четирийсетгодишна, висока и черноока, извади от найлонова торбичка сандвича си и си я постла в скута.
— Ето, използвай таблата. — Медоу я взе от леглото и й я подаде. — По-удобно е.
— Благодаря ви, г-жо Фицуилям. — Рашида сръга Бъзи, която седеше до нея на дивана. — Казах ли ти, че мен ме харесва най-много.
Бъзи също я сръга и се изсмя.
— Ах, ти стара глупачке. Мен още не ме познава.
Двете жени бяха на различна възраст и от различна раса, но и най-добри приятелки от дълго време.
Медоу гледаше на приятелството им с известна завист. Нейната най-близка приятелка беше чак във Вашингтон, дъщеря на руски имигранти, и напоследък Медоу нямаше почти никакво време да се вижда с Файърбърд. Когато докторите кажеха, че Шарън се е възстановила напълно…
Когато Шарън се възстановеше напълно, Медоу щеше да посети скромния дом на задружното семейство. Щеше да се държи почтително с Константин, тъй като той беше типичният руски патриарх — едър, силен и малко плашещ. Щеше да се пошегува малко с братята на Файърбърд. Майка им щеше да напълни цяла кошница с вкусна храна и те двете с Файърбърд щяха да избягат в гората и да си направят пикник, а Медоу щеше да й разкаже всичко за Девлин…