А беше още прекалено млада да умира.
— Добре — проточи тя с тъничък гласец, — ще си почивам след това.
Той кимна с глава — глупакът му с глупак, не му и хрумваше, че тя може да престъпи обещанието си — после се изправи и огледа стаята.
Медоу седна, бузите й горяха.
— Дами — той кимна галантно и излезе от вратата.
Всички глави се обърнаха и го проследиха.
Когато се загуби от погледа им, Кейти прошепна:
— Еха.
— Взе ми думите от устата. — Кафявите очи на Рашида се бяха разширили от благоговение.
Всички погледнаха към Медоу завистливо. Никоя от тях не обърна внимание на финалните надписи на „Пътеводна светлина“.
Да, Медоу трябваше да се изнесе от „Тайната градина“. И то възможно най-скоро.
Налагаше се да се възползва от шанса, от който се бе заклела да не се възползва.
Прочисти гърлото си:
— Питах се… иска ми се да… ъъъ… сменя онази картина. — Тя посочи към репродукцията на „Водни лилии“ на Моне.
И без това картината беше скучновата. Наистина трябваше да бъде подменена.
— Докато обикалях из хотела, видях една картина, но не мога да си спомня точно къде… Приличаше на нарисувана с маслени бои холандска семейна сцена от седемнадесети век — една жена готви, а мъжът й помага на децата в уроците им. Някоя от вас да я е виждала?
Всички поклатиха глава.
— Силни светлинни ефекти, топли цветове, усещане за спокойствие и съзерцание… — Тя опита да опише елементите, които създаваха един шедьовър.
Отново срещна недоумяващи погледи.
Беше се надявала, че ако попита, все някой ще си спомни къде е виждал картината и тя ще я вземе. Но вместо това се бе изложила на риска някоя от жените да спомене пред Девлин. Това щеше да го накара да застане нащрек, а той имаше ресурсите да открие картината и способността да разбере защо тя я търси. Разочарованието остави горчив вкус в устата й и тя се отпусна назад върху възглавниците.
— Ако някоя от вас види въпросната картина, би ли ме уведомила?
— Разбира се, г-жо Фицуилям. — Рашида се изправи. — Хайде, момичета. Време е да се връщаме към работа.
Бъзи също стана.
— Г-жо Фицуилям, да кажем ли на третия екип по почистването, че сте изморена и искате да си почивате? За… нали разбирате… по-късно? — Тя акцентира върху последната дума и хвърли красноречив поглед към вратата, от която Девлин бе излязъл.
Другите се изкискаха.
— Не! Няма нужда! Добре съм. Г-н Фицуилям просто преиграва; това е. — Медоу отново се изчерви.
— Така ли го наричате? — Тереза събра обяда си. — Още колко дни трябва да почивате г-жо Фицуилям?
— Довечера мога да стана от леглото.
— Ако бях на ваше място, хич не бих се и помръднала от леглото — каза Бъзи.
Жените си тръгнаха, смеейки се, и Медоу дочу някоя да възкликва:
— Амин, сестро. Амин!
Осемнадесет
Когато Медоу влезе в кабинета, Сам вече се взираше във вратата с покорно изражение, сякаш я бе очаквал.
— Г-жо Фицуилям. С какво мога да съм ви полезен?
— Дойдох да видя съпруга си. Искам да му покажа, че напълно съм възстановила здравето си. — Всъщност, бе дошла да разгледа картините, които Девлин бе окачил на стените си, защото наистина трябваше да се изнесе от Уолдемър Хауз, за предпочитане преди да прекара още една нощ в леглото на горещия, много активен и много възбуден Девлин.
— Възстановяването ви е истинско облекчение за всички ни. — Равният тон на Сам опровергаваше изказаната загриженост.
Но тя бе сигурна, че при подходящия стимул — а някой ден тя щеше да разбере какъв е той — Сам можеше да бъде предизвикан да се усмихне.
— Г-н Фицуилям е зает в момента. Бихте ли почакали? — попита той.
— Разбира се. — Тя се разходи наоколо, оглеждайки кабинета. — Тук е много приятно. — Така си беше. Стаята бе просторна и обзаведена с вкус, с големи прозорци с изглед към океана, дъбови архивни шкафове, принтер/факс/ копирна машина и нито една представляваща интерес картина по стените.
По дяволите.
С небрежна стъпка се отправи към архивните шкафове.
— С какво сте се занимавали преди да започнете работа при г-н Фицуилям?
Сам вдигна поглед от бюрото и се намръщи.
Тя побърза да добави:
— Не че имам някакви предразсъдъци по отношение на мъже с професия секретар…