А ако Сам все още бе в кабинета, щеше да види, че тя звъни, но не и да подслуша.
Медоу погледна през прозореца към бързо спускащия се пролетен мрак и взе решението, от което се нуждаеше, за да се успокои. Бързо набра номера на родителите си и докато слушаше свободния сигнал, стисна телефонната слушалка с всичка сила.
Когато от другата страна прозвуча познатият любим глас, се поотпусна.
— Мамо, трябва да се връщам на лекции, така че не мога да говоря дълго, но… как са нещата при вас с татко?
Шарън затвори телефона и се отпусна назад в леглото. По горната устна и челото й бяха избили капчици пот, а лицето й бе толкова бледо, че на Ривър му се доплака.
Но пък усмивката й бе истинска.
— Беше Медоу. Прекарва си чудесно.
— Как вървят семинарите?
— Не й се говореше по този въпрос. Искаше да ми разкаже за мъжа, когото е срещнала.
— Запознала се е с някого?
— Спомена, че бил различен от останалите — сериозен, амбициозен. Но я очаровал.
— Не ми звучи като човек от нашата черга.
— Не е и нужно. Важното е да е неин тип.
— Права си. — Ривър нямаше алтруистичната нагласа на Шарън що се отнасяше до мъжете, контактуващи с малкото му момиченце, но двамата бяха възпитали Медоу да се доверява на инстинкта си и сега бе негов ред да направи същото. Той подаде на Шарън чаша вода и шепа хапчета. — Кога мисли да се прибира вкъщи?
— Попита дали ще имаме нещо против, ако поостане още няколко седмици.
— Няколко седмици? — Любопитството на Ривър бе примесено и с известна доза тревога. — Май наистина го харесва, а?
— Радвам се за нея. Едва на двадесет и две е, а последните години не бяха от най-леките. Тази почивка ще й се отрази добре.
— Да, но… — Той гледаше измъчените опити на Шарън да се изправи в леглото и се опита да се пребори с импулса да й помогне. Тя ненавиждаше това; мразеше да се отнасят с нея като с инвалид.
— Не ти ли се иска да прекараш малко време насаме с мен? — С големи усилия Шарън сложи хапчетата едно по едно в устата си и ги глътна. Усмихна се, погали бузата му и после отново се отпусна върху възглавницата.
— Разбира се, че ми се иска. — Безпомощно я гледаше как я затваря очи и отпуска ръка върху корема си, издайнически знак, че очаква да й се доповръща. — Увери я, че си добре. — Не го искаше, но думите му прозвучаха като обвинение.
— Ще й кажа всичко, когато и ние разберем. Когато излязат и последните резултати. Обещавам. Нека й позволим няколко дена щастие.
Той капитулира пред Шарън. Винаги ставаше така. Тя имаше силна воля и ясно чувство за добро и лошо, но този път… не беше сигурен, че е взела правилното решение. Никак не беше сигурен.
Деветнадесет
Седнал в офиса си, Девлин наблюдаваше видеоекраните.
Наближаваше полунощ. Имаше пълнолуние. И Четири се изкачваше, залитайки по стълбите, пиян като свиня. Дори не беше пил чак толкова много; просто не носеше на алкохол.
Кога най-накрая щеше да се отърве от този тип? Докато вниманието на Девлин бе насочено към травмата на Медоу, Четири направо се бе нанесъл в имението и проблемът беше, че по време на ежедневните си посещения в стаята й я бе очаровал. Тя го харесваше — повече, отколкото Девлин.
И, за голяма изненада на Девлин, това го вбесяваше.
Как, по дяволите, тип като Четири, който не можеше да управлява самия себе си, да не говорим за успешна компания, печелеше симпатиите на всяка жена, която срещне? Дали пък под обикновената му фасада не се криеха неподозирани дълбини?
Не. Девлин го познаваше от двайсет и пет години. Ако Четири изобщо притежаваше някакви неподозирани дълбини, те бяха погребани под множество слоеве суета, малодушие и алкохол, за да се проявят под каквато и да е форма.
И сега, докато Девлин го наблюдаваше, Четири залиташе от стена към стена. Естествено, беше напълно неориентиран. Кучият му син бе живял тук от време на време още от детството си — и въпреки това не можеше да открие собствената си спалня. Твърдеше, че това се дължи на промените, които Девлин е направил; самият Девлин смяташе, че се дължи на безпътното идиотство на Четири. Беше слаб, нямаше морални принципи и му липсваше всякакъв нюх за бизнес. Високомерното семе на Брадли Бенджамин беше на изчезване.