Медоу се запъти към задната врата. Отиваше навън.
— Ще се поразходя на чист въздух. — Той почти изтича от кабинета.
Надяваше се да я хване, преди да е излязла от къщата; вместо това обаче пристигна до задната врата точно когато тя я затваряше след себе си. Последва я на верандата.
След прехода му през мрачните коридори лунната светлина почти го заслепи. Тя превърна имението в черно-бял офорт. Сенките под дърветата сякаш се разсипваха по ливадата като тъмни монети и когато погледна нагоре, видя как пълният диск на луната се носи през черно море, обсипано със звезди.
Медоу тичаше по ливадата, а косата й бе единственият цвят в този черно-бял свят. Само дето не тичаше. По-скоро… подскачаше като ученичка, разперила ръце, сякаш искаше да прегърне нощта.
По дяволите. Лекарствата бяха помрачили разсъдъка й.
Но той знаеше, че това са глупости. Лекарствата нямаха нищо общо. Тя просто бе… побъркана.
Включи уоки-токито си.
— С г-жа Фицуилям ще сме в градината. Никой да не ни безпокои. Кажете и на втория охранителен екип да не идва насам.
— Да, сър. — Отново бе жената, говореше му някъде от двора. Не че имаше значение къде се намира — тя или който и да било друг — нали с Медоу щяха да са зад каменните стени на градината. Там щяха да са насаме.
Той изключи уоки-токито.
Медоу изчезна нейде зад възвишението и се отправи към плажа.
Той хукна след нея. Когато се изкачи на хълма, видя покритата й с халат фигура по криволичещата пътека, водеща към дюните на плажа.
— Медоу — провикна се. Бризът отнесе гласа му, затова извика по-високо: — Медоу!
Тя се обърна. Той помисли, че ще му се намръщи, както бе направила, когато я прекъсна, докато гледаше сапунката, или че ще се загърне по-плътно с халата с онова моминско кокетство, което демонстрираше всеки път, когато той покажеше и най-слабия сексуален намек.
Но грешеше. Тя се засмя и изтича към него.
— И ти ли дойде да играеш?
— Да играя! — Не беше чувал този израз от трети клас.
— Не е ли красиво? — Тя махна с ръка към ливадата, дюните, небето. — Не е ли прекрасно да живееш тук? Не те ли опияняват шума на вълните, уханието на океана и ароматът на боровете? — Изглеждаше замаяна.
— Да не би пак да си си ударила главата? — попита той притеснен.
Тя се разсмя, без да се тревожи, че някой може да я чуе.
— От пълнолунието е. Хайде! — Тя го хвана за ръката. — Да танцуваме!
Придърпа го, вдигнала ръката му във въздуха, като потропваше с крака из пясъка в някакъв странен вариант на гръцки танц.
— Не е ли забавно? — провикна се тя.
Почувства се глупаво, като страничен наблюдател на пиянски гуляй. Освен това, охранителите следяха за саботьори откъм плажа и нямаше намерение да им позволи да го видят как подскача наоколо като моряк в отпуска. Спря на място и подобно на котва я задържа със себе си.
Тя също спря — нямаше избор — и го погледна раздразнено.
— Имам изненада за теб — каза той.
— Не мога да повярвам. — Но го дари с онази нейна очарователна усмивка. — Каква?
— Ела. — Тръгнаха по криволичещата пътека към вътрешността на имението.
— Какво е това? — Тя посочи напред към обраслите с бръшлян стени.
— Там отиваме. — Стигнаха до високата и масивна дървена порта. Той извади ключа от джоба си и й го показа.
Усети я как трепна. Чу как поема рязко дъх.
Значи го беше познала. Сигурно беше същият като онзи, който бе използвала, за да проникне в къщата.
Той пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Завладя го странно чувство, сякаш бе притаил дъх. Не знаеше причината за него. После осъзна, че с нетърпение очаква да види реакцията й, когато й покажеше… Отвори вратата и отстъпи настрани.
Възхитеното й изражение бе точно това, на което се бе надявал.
— Виж. Това наистина е Тайната градина! — Тя влезе със скоклива крачка, а халатът й се развя зад нея.
Ентусиазмът й кипна като шампанско, опияни го и той я последва бързо, като извика:
— Хей, забави малко!
— Не ставай глупав! — Тя се скри зад ъгъла и му отвърна през рамо: — Как да забавя, когато луната е пълна и се намирам в Тайната градина? — И се засмя с онзи плътен смях, който накара тестостерона му да се разбушува. И после:
— Ох!
Заобиколи ъгъла и едва не се блъсна в нея.