— Опази боже! — Девлин усети фалшиво възмущение в гласа на Медоу.
— Според арт дилъра всеки бил добре дошъл там и почти не минавала нощ, без да приемат гости за „нощувка“ — Грейс направи кавички с пръсти — на пода в ателието им.
— Това наистина е бохемско — подхвърли Медоу.
Девлин почти чуваше вътрешния й смях.
— Говорим за художници. — Грейс вдигна елегантно едното си рамо. — Какво очакваш?
— Именно. — Медоу й върна купата. — Това е интересна находка.
— Дами, простете ми, но ще ви оставя да се занимавате с дизайна. Имам да посвърша това-онова. — Като им обърна гръб, той дочу как Грейс подлага Медоу на строг разпит за семейството й, училището, което е посещавала и какво работи. Обърна се и видя изражението на Медоу — като сърна, замръзнала пред фаровете на камион — и установи, че това го забавлява повече, отколкото бе редно.
Когато стигна до кабинета си, остана изненадан от липсата на Сам. Горкият, бе работил без почивка дни наред. Може би най-накрая се е сринал.
Девлин отиде до бюрото си. Дори не седна, а направо набра на клавиатурата името Натали Зарвас и след като Google го укори, че е допуснал правописна грешка, го насочи към личната й страница — и не щеш ли, пред него изскочи снимка на Медоу с вързана коса и потно лице, наведена над някаква стъклария.
Натали Медоу Зарвас.
Бе разкрил самоличността й. Сега оставаха само два въпроса. Какво точно правеше тук — и колко още можеше да я задържи?
Двадесет и четири
Медоу излезе от библиотеката с невъзмутима, умерена крачка, но веднага щом се скри от поглед, ускори ход и изтича по стълбите.
Искаше й се да убие Девлин, задето я бе оставил насаме с онази жена.
Високомерна, самовлюбена, деспотична — всяка от тези думи подхождаше на Грейс Фицуилям. Да не говорим, че бе разпитвала Медоу за семейството й, за детството, за дарбите й и за какво ли още не. Грейс проявяваше абсолютна свирепост при защитата на сина си. Всъщност, това бе единственото нещо, което допадаше на Медоу, или поне би й допаднало, ако цялата тази агресия не бе насочена към нея самата.
Медоу зави по коридора към спалнята им и се сблъска със Сам.
Той се олюля, но бе достатъчно силен и мускулест, за да запази равновесие.
— Г-жо Фицуилям, проблем ли има? — Както винаги, не проявяваше искрен интерес; въпросът бе продиктуван единствено от любезност.
— Да. Искам да кажа, не. — Махна с ръка към стълбището. — Току-що оставих Грейс Фицуилям в библиотеката.
— А, да. — Сам кимна с разбиране.
— Винаги ли е такава? Защото тя е единственият човек, когото познавам, способен да накара Девлин да отстъпи. — Медоу се усмихна, за да покаже, че не иска да каже нищо лошо.
Както обикновено, Сам не й се усмихна в отговор.
— Лесно е да се види откъде г-н Фицуилям е наследил силата на характера си.
— Прекрасна гледна точка! Ще се опитам да я запомня. — Тя погледна през рамо. — Девлин в кабинета си ли е?
— Така мисля. След като напусна библиотеката, веднага отиде там.
— Откъде знаете?
— Следя мониторите.
— Мислех си, че мониторите се намират в кабинета му.
— Има монитори на всеки етаж — стига човек да знае къде да ги търси. Всяко кътче от хотела е под постоянно наблюдение. — Последното прозвуча като предупреждение.
— С изключение на стаите.
— С изключение на стаите — съгласи се той. — До кабинета на г-н Фицуилям ли отивате? — попита Сам.
— Не, мисля да се поразходя из хотела още малко. — С ирония, на която се наслади, тя добави: — Истинско бижу е, не смятате ли?
— Да, красив е. — Сам я проследи как се отдалечава, после се провикна: — Г-жо Фицуилям, внимавайте къде ходите. Хотелът не е толкова безопасен, колкото ни се иска.
Тя се обърна и се втренчи в него.
Равнодушните му черни и безстрастни очи й отвърнаха със същото.
Обхвана я притеснение.
— Да не би… да ме заплашвате?
— Предупреждавам ви. — Обърна се и си тръгна.
Тя се огледа наоколо. Какво правеше той по този коридор? Тук беше апартаментът на Девлин. Нейният апартамент. Общият им апартамент.
И вратата зееше отворена. Бе влизал вътре и бе търсил нещо… но какво?
Сам беше странен човек. Изглежда нямаше много приятели. Не обичаше да говори за себе си. Говореше й заплашително. Може би наистина беше сериен убиец. Може би трябваше да сподели мнението си с Девлин.