Но какво да му каже? Познаваш секретаря си, нали?
Онзи, на когото се доверяваш. Държи се враждебно с мен и начинът, по който ме гледа, ме кара да си мисля, че не ме харесва.
Тя влезе в спалнята. И тук всичко си беше на мястото. Панталоните, ризите и дънките на Девлин висяха в гардероба заедно с нейните рокли. Бельото му беше в чекмеджето до нейните бикини. Той бе поръчал достатъчно дрехи — облекло, подходящо за всякакви случаи — така че да я задържи тук поне месец.
Може би трябваше да престане да се тревожи за Сам и да се концентрира върху Девлин. Дрехи за цял месец? Защо му е да я задържа тук толкова време? И каква беше цялата тази история за брака им? Е, да, мъжете лъжеха за щяло и за нещяло, но никога не стигаха чак до „и заживели щастливо“. Да подозира, че тя лъже за амнезията си и да се опитва да изтръгне истината от нея беше едно, но той го разправяше наляво и надясно. Не се ли безпокоеше какво ще стане, когато всичко това свърши, и трябва да обяснява какво са правили?
Дори тя самата не знаеше какво точно правят.
Въпросът отново прекоси съзнанието й.
Каква игра играеше Девлин? Може би трябваше да се опита да е малко по-предпазлива…
Раздразнено разкърши рамене с надеждата да се освободи от напрежението. Не се страхуваше от Девлин. Бяха се любили толкова необуздано, толкова сладко, и нито веднъж не бе усетила нещо различно от удоволствие.
Трябваше да намери онази картина, за да може да му каже истината… И все пак, какво очакваше от него? Да й я даде? Не беше луд. Картината струваше цяло състояние и по закон принадлежеше на него. Когато започна претърсването се ръководеше от убеждението, че по право, макар и не по закон, тя е на баба й, а и баба й бе подчертала, че е нейно наследство. Само че едно беше да я вземе от Брадли Бенджамин. И съвсем друго — от Девлин Фицуилям.
Медоу притисна ръка към главата си. Онова, което беше започнало като разбираемо действие, бе станало объркващо, и независимо колко й беше приятно в обятията на Девлин, независимо с каква нежност си спомняше добротата му към Мия и сина й, също така го беше чула как говори за Уолдемър Хауз и как във всяка негова дума прозира собственическото му чувство. Бе чула гнева му.
Дочуха се стъпки. В банята.
Кой се криеше там?
С поглед, прикован върху вратата, тя заотстъпва.
В този момент отвътре излезе една прислужница с увехнал букет в ръка.
Медоу се свлече по стената. Всички тези игрички започваха да й се отразяват. Въобразяваше си заплахи там, където такива нямаше.
— Г-жо Фицуилям! — Прислужницата се спусна към нея. Сигурно беше към шейсетте, ниска, пълничка, с къдрава посивяла коса и симпатично кръгло лице. Приличаше на нечия любима баба.
Но Медоу не можеше да си спомни името й. Или каквото и да било за нея. По принцип беше доста добра в това, но в съзнанието й покрай тази жена като че ли се бе образувало бяло петно.
Да признае ли пропуска си, или да се престори, че я познава?
Докато разсъждаваше над дилемата, прислужницата произнесе с тих глас:
— Мисля, че намерих картината ви.
Медоу задържа дъха си.
— Наистина ли? Къде?
— В една от стаите. Елате. Ще ви покажа. — Тя се понесе бързо, късите й крачета се движеха с такава скорост, че Медоу едва успяваше да я настигне. За възрастна жена беше в доста добра форма.
Изравниха се точно когато прислужницата рязко зави наляво. Използва картата си да отключи вратата, завъртя дръжката и светна лампата.
— Картината е тук.
Медоу надникна във вътрешността на тесен килер. Можеше да се видят количка за спално бельо, кофа, метла и дълъг рафт, отрупан със снежнобели чаршафи.
— Нали казахте, че е в някаква стая?
— Взех я и я скрих. Облегната е на стената в дъното.
— Така ли? — Медоу влезе вътре и побутна количката. — Не виждам нищо тук, което може да е…
Обърна се и видя как в този момент вратата се затваря.
— Хей! — Когато ключалката изщрака, Медоу се хвърли към вратата.
Тя не помръдна.
Потърси опипом дръжката.
Такава нямаше.
Медоу стоеше и се взираше в таблото с процеп за карта за отключване.
— Хей! — Тя блъсна вратата. — Хей, пусни ме да изляза!
Изолираната метална врата си остана затворена и заглуши виковете й.