Девлин не се и опита да я поправи.
Медоу изгледа злобно двамата.
— Същото важи и за килима, но купата човек поне може да я пусне в миялната машина. — Тя се наслади на предвзетия ужас на д-р Апс.
— Скъпа, престани да се заяждаш. Знаеш какво стана последния път, когато сложи лиможската купа в миялната машина. Цялата позлата падна. — Девлин погали с върха на пръстите си челото на Медоу. — Но се боя, че тя казва истината, д-р Апс. Не си спомня абсолютно нищо. Не си спомня дори, че ми е съпруга.
Д-р Апс изгледа и двамата. После отново премести очи от единия върху другия. И се разсмя толкова весело, че Медоу си помисли, че би я харесала, ако не беше лекар.
— Ах, вие, Девлин, голям сте шегаджия. Спретнахте ми капан, нали? Искали сте да видите как действа планът ви за спешна медицинска помощ и ми вдигнахте фалшива тревога.
Той сви рамене, сякаш си признава вината, но отвърна:
— Едва ли бих ударил Медоу по главата, за да проверя какво е времето ви за реагиране.
— Значи някой от персонала ви случайно е паднал и вие сте решили да се възползвате от изникналата възможност. — Д-р Апс прибра стетоскопа и малкото фенерче в огромния си джоб. Извади марля и лепенка от друг и с отработени, но грубовати движения направи превръзка на Медоу. — Щяхте напълно да ме надхитрите, ако не беше историята за влизането с взлом, получаването на амнезия, както и това, че ви е съпруга. Последното ми дойде малко в повечко. — Тя потупа Медоу по ръката. — Вие ли измислите всичко това?
Девлин изсумтя.
— Медоу, следващия път се придържай към сценария, който съм ти дал, за да мине номерът.
— Така и направих! Ти беше този, който каза… Аз казах истината! — Донякъде.
И на двамата щеше да им е за урок, ако Медоу беше повърнала в лиможската купа за пунш. За жалост, пристъпите на гадене бяха отшумели, заместени от възмущение заради начина, по който я обвиняваха в лъжа.
Е, да, тя наистина лъжесвидетелстваше, но не заради долната причина, която д-р Апс й приписваше.
— Тя наистина си удари главата — поясни Девлин.
— Главата ще я боли известно време, може би ще бъде и леко замаяна, дори раздразнителна. Ще е добре да остане в леглото и да си почива един ден. Нека сама реши какво да прави, но никакво вдигане на тежки неща и никаква физическа работа утре. Ще й напиша рецепта за болкоуспокояващи. А довечера ще се наложи някой да я буди през час, за да проверява дали е в съзнание. Не се безпокойте, ще се оправи. — Д-р Апс говореше за Медоу сякаш тя изобщо не беше в стаята и когато Девлин се изправи, тя го хвана под ръка. — Какво ще кажете? Как се представих на пробното повикване?
— Много добре. Пристигнахте за по-малко от десет минути. — Той я съпроводи до вратата. — Съжалявам, че ви събудих, но възможността бе прекалено добра, за да я пропусна.
— Разбирам. Не се колебайте да ми звъните винаги, когато ви потрябвам.
Отново изтрещя гръм, разтърсвайки дивана и пода.
— Тази буря няма да спре скоро — каза той. — Вземете една от колите ми, за да се приберете.
— Пътят е по-малко от два километра — възрази лекарката, но звучеше доволна.
— Достатъчно, за да се намокрите. — Той звучеше решително.
Гласовете им се отдалечиха.
Навън светкавиците и гръмотевиците се сипеха една след друга.
Медоу беше бясна. Не само, че и двамата се държаха високомерно с нея, но и докторката не й повярва, че има амнезия. Разбира се, същото важеше и за Девлин; и ако тя продължаваше да отрича, че са женени, щеше да й се наложи да си признае, че всъщност не страда от амнезия — и той щеше да я хвърли в затвора. Не можеше да се заблуждава; приличаше на мъж, който би стоварил цялата тежест на закона върху й. Сигурно би насъскал и беззъбия си лъв срещу нея.
Но ако тя не признаеше, нямаше никакво мърдане от тази къща.
Никакво. Мърдане. От Уолдемър Хауз. От дома на баба й, в търсене на картина, от която се нуждаеше отчаяно, и която беше потънала вдън земя.
Планът й беше прост.
Да проникне в Уолдемър.
Да задигне картината.
Да се измъкне от Уолдемър.
Да продаде картината за голяма сума.
Да вложи парите в безумно скъпото лечение на майка си.
Обърна се и се загледа в камината. Онзи нафукан стар джентълмен й се присмиваше.
Колкото и да се взираше в него невярващо, това не се промени. По дяволите, това беше съвършено друга картина.