Но Джудит беше права в едно: Медоу трябваше да реши какъв ще е следващият й ход. Намираше се в хотела и положението й бе сигурно — сигурно, защото Девлин твърдеше, че му е съпруга и защото — Медоу не смяташе, че се самозалъгва — той бе омаян от тялото й. Вероятно също толкова, колкото и тя от неговото, както и от очарователната му, интелигентна и коварна природа. За него животът беше като дъска за шах, черно-бял, серия от предварително планирани ходове, които завършваха по един от двата начина — победа или загуба.
Но за нея това не бе игра.
Снощните и днешните изживявания бяха истински и за двама им.
И как щеше да свърши всичко това?
Мъжът, когото Джудит описваше като здраво стъпил на земята, бе приел историята на Медоу за амнезията й, после бе заявил, че тя е негова жена.
Каква фигура бе Медоу върху неговата дъска за шах? Черна… или бяла?
Пешка… или царица?
Победител… или победен?
Двадесет и седем
Същата вечер, преди да влязат в трапезарията, Медоу спря Девлин, забивайки пръсти в ръката му.
— Обещай да не ме оставяш пак сама с майка ти.
— Четири е тук. Ще те пази. — Девлин не беше в настроение да дава каквито и да е било обещания на Медоу. Не и след този следобед. Не и след като бе излъгала за прислужницата и продължаваше да лъже за глупавата си амнезия.
— Четири е много приятен човек, но не е от категорията на майка ти.
— Мислех, че всички жени го обожават. — Днес Сам бе настоял да изгонят Медоу. Девлин отказа, но ако възникнеха още подобни инциденти, щеше да бъде принуден да го направи.
— Аз обожавам само теб.
Много я биваше в ласкателствата. Но след няколко седмици той отваряше хотел. От опит знаеше, че официалното откриване изисква цялото му внимание. Нямаше време да измъква Медоу от килерите всеки път, когато тя прецакаше нещата и се заключеше вътре. Наистина нямаше време да влиза и да съблича дрехите й, или да я преследва из градината на лунна светлина, нито пък да се влюбва…
Тя го завъртя и го обърна към себе си.
— Обещай ми, че няма да ме оставиш сама с нея — каза тя.
Да се влюбва? В Медоу! Това не беше възможно. Тя изобщо не беше от жените, на които се възхищаваше.
Беше лъжкиня, потенциална крадла, дивачка без всякакъв усет как да се облича или как да се държи на дистанция от прислугата. Ако се забъркаше с нея, ако наистина го направеше, рискуваше един ден да започне да спасява бездомни кучета и да яде тофу.
Това не му харесваше. Нямаше да стане. Той беше копеле и съпругата му трябваше да е като тази на Цезар — безукорна.
Всичко това бе истина. Знаеше го. Тогава защо в този момент си мислеше за прекараната с нея нощ и как бе запленен дотолкова от страстта и радостта на Медоу, че я бе обладал, без да вземе никакви предпазни мерки?
— Девлин! — Тя го дръпна, за да я погледне. — Обещай ми, че няма да ме оставиш сама с нея.
По дяволите. Ненавиждаше това, с една най-обикновена фраза да смъква гарда му.
— Няма да мръдна оттам.
— Добре тогава. — Тя изправи рамене. — Готова съм.
Беше облякла обикновена блуза с голи рамене в шоколадовокафяво и мека, разкроена пола на цветя. Лъскавата й медна коса падаше свободно около шията, една мънистена гривна, направена от една от прислужниците за нея, обгръщаше китката й, носеше отново сандали — с токчета, наистина, но все пак сандали.
Тя в никакъв случай не бе готова да се срещне с майка му, но нямаше намерение да й го каже.
Шокът от Медоу щеше да се отрази добре на Грейс Фицуилям.
Предложи на Медоу ръката си и те влязоха заедно в трапезарията.
Всъщност, помещението беше преобразувано в конферентна зала за техните корпоративни гости. Дългата маса побираше двайсет души и Девлин беше вкарал вътре една по-малка кръгла маса, която бе поместил в нишата. Върху две широки странични маси стоеше компютърното оборудване, което, макар да правеше стаята универсална, не я лишаваше от елегантност.
Грейс се наведе към мраморната камина и нагласи стъклената купа със спираловидни шарки, изработена от Натали Медоу Зарвас.