Навъсеният му поглед и възможността да го подразни почти компенсираха в очите на Девлин цената на старинната латерна.
Той се приближи.
— Забавлявате ли се, господа?
— Тази демонстрация на липса на вкус — Брадли Бенджамин направи жест към партито — е истински позор за едно изискано старо имение.
— Но всъщност едва ли сте очаквали нищо по-различно от едно най-обикновено копеле като мен. — Девлин се зарадва, че изпревари Бенджамин с репликата.
— Не засвидетелствате уважението, което дължите на господин Бенджамин заради възрастта и благородническото му потекло. — Осгууд присви уста и тънките му устни се набръчкаха.
— О, замълчете — озъби се Брадли. Не обичаше да се обсъжда възрастта му.
Сините очи на Пен Семпъл проблясваха с онази изкуствена доброжелателност, която той така добре докарваше, и която Девлин вече знаеше, че вещае неприятности.
— Ще е срам, ако нещо се случи тук, преди да сте открил хотела си.
— Като например?
— Видяхме, че е издигната клетъчна кула. — Бенджамин никога не се бе опитвал да скрие враждебността си, но днес направо беше настръхнал.
— Да, трудно е да не се забележи, нали? — Девлин се наведе до нивото на очите на Бенджамин. — Виждате ли онези хора, смесени с тълпата? Онези в черно и бяло със слушалки на ушите и микрофони? Те са от службата ми за охрана. И са нащрек.
— И преди имаше охрана. — Съсухрените клепачи на Бенджамин се спуснаха върху натежалите му от злоба очи.
— Гейбриъл Прескот, шефът на фирмата, също е тук между гостите. Няма да има инциденти — или по-точно: повече инциденти. — Девлин се изправи. — В този момент обявявам официално хотела за открит.
Бенджамин гледаше с безпомощна ярост.
Девлин обходи с очи всички.
— Повярвайте ми, господа, преди да са минали десет години, ще видите на тази ивица още три хотела. От това се страхувате, нали?
Така беше. Той почти ги виждаше как потръпват в изисканите си кожени обувки.
— Хей, господин Фицуилям! — Крисчън, сладкарят, вдигна една футболна топка. — Вижте какво спечелих!
— Страхотно! — изръкопляска му Девлин.
Крисчън хвърли топката към него. Метна я напосоки и се наложи Девлин да се хвърли, за да не попадне тя в надутата, обидена физиономия на Брадли Бенджамин.
— Съжалявам, господин Бенджамин! — махна извинително Крисчън и направи гримаса към Девлин.
Девлин сви рамене в отговор и извика:
— Отдалечи се.
Крисчън отстъпи, още и още и Девлин изпрати с шут топката право в ръцете му.
Тълпата около верандата изръкопляска — южняците обичаха футбола и наистина се радваха, че любимият им куотърбек им е съсед. Беше напълно сигурен, че това бе единствената причина все още да има електричество — шефът на местната електрическа компания беше футболен фен.
Девлин махна с ръка и изтупа ръцете си от праха.
Грейс изкачи гордо стъпалата към къщата с плътно прилепнали към тялото ръце — истинско олицетворение на засегнато честолюбие.
Девлин я настигна.
— Майко, наред ли е всичко?
Тя му показа ревера на бялото си сако.
— Франк Петерсън размахваше сандвич със сирене с червен пипер и ме удари с него. Пълен простак. Той е момчето за всичко. Не знам защо си го поканил.
— Не съм го канил.
— Тогава какво прави тук? Без покана ли е влязъл?
В този миг изникна Медоу, ближейки сладолед във фунийка.
— Кой?
— Франк Петерсън — отвърна рязко Грейс.
— Аз го поканих. — Езикът на Медоу се плъзна по сладоледа. Периферията на шапката й се разклати. — Да не би да очаквате той да си стои вкъщи, докато съпругата му е тук.
Грейс почака Девлин да отговори, но той бе зает да наблюдава как Медоу улавя с език капка разтопен сладолед, преди да се стече на ръката й. Накрая Грейс попита с примирена въздишка:
— Съпругата му? Че коя е тя?
— Джазмин, онази, която работи в болницата. — Медоу прозвуча търпеливо, сякаш съобщаваше информация, която всички трябваше да знаят.
— И си я поканила, защото…? — Грейс вдигна идеално оскубаните си вежди.